— Съгласна съм.
Не след дълго надутите свински мехури започнаха да падат от прозореца на кулата като снаряди по време на обсада. Всяка от двете имаше еднакъв брой попадения и накрая остана да хвърлят последните два мехура.
— Който улучи най-близо, печели — каза София, наведе се, изгледа мишената и попремести крака си надясно. — Сега не пускай, докато не ти кажа.
— По-добре се справях със затворени очи — призна Едит и силно стисна клепачи.
— Имам идея, за да стане по-интересно, нека и двете да си затворим очите.
— Добре — съгласи се Едит, без да отваря очи. Двете се наведоха над перваза.
— Затвори си плътно очите, Едит — каза София, но остави едното си око поотворено и напрегнато се взря надолу. — Прицели се…
София изчака още малко, докато не чу вратата да изскърцва.
— Приготви се… — София затвори очи, когато усети, че нейният мехур е надвиснал точно над мястото, в което се целеше.
Вратата се отвори.
— Пускай! — прошепна София.
И двете пуснаха мехурите в един и съши миг.
Тогава, в същия този миг, двама от рицарите на Едуард излязоха от рядко използваната западна врата и стъпиха точно на нарисуваната от София мишена.
Двете момичета едновременно се наведоха през перваза, за да видят какво става, държейки се за каменната рамка на прозореца.
Чуха недоволно изсумтяване.
Пльос! Пльос!
Двата свински мехура попаднаха точно на главите на двамата рицари.
— Кръв господня! — дочу се ругатня отдолу. Едит зяпна и остана на място като тресната.
Но не и София. Тя се ухили широко, сграбчи Едит за ръката и я дръпна от прозореца, после изтича към вратата, влачейки приятелката си, и двете се затичаха надолу по стъпалата, а после се скриха в една малка тъмна ниша два етажа по-надолу.
Още чуваха мъжете да ругаят.
Едит изгледа София. След миг и двете започнаха да се кикотят.
— Господи боже — ахна Едит. — Кой беше това, не знаеш ли? Никой не минава през тази врата!
София започна да се смее така, че едва успяваше да си поеме дъх.
— Познавам рицаря с наметалото.
— Така ли?
— Да. — И тя отново се изкиска. — Беше големият син на Глостър.
— Сър Тобин де Клеър?
София само кимна, защото едва не се задави от смях. Едит престана да се смее и сериозно я изгледа.
— Знаеше ли, че той е в замъка, София?
— Да знам, че е в замъка? Аз? Защо, Едит? Да не би да искаш да кажеш, че съм планирала цялата тази игра само за да мога да го улуча със свински мехур, пълен с вода?
— Да, точно това казвам. От много години те познавам, точно затова не се осмелих да сложа онази ябълка на главата си. Напълно допускам, че можеш да направиш подобно нещо.
София също престана да се смее и зае поза, която според нея изразяваше възмущение.
— Наистина, Едит, каква беше вероятността той да излезе през тази западна врата на кулата? Ти самата каза, че никой никога не използва тази врата.
Едит остана замислена за момент, после вдигна очи и погледна София в лицето. Въздъхна и каза:
— Предполагам, че дори ти не можеше да планираш нещо толкова сложно и злонамерено.
— Да — плесна с ръце София. — Но какъв невероятен късмет беше, че той просто реши да излезе от тази врата точно в този момент.
Камбаната заби за следобедня и момичетата излязоха от кулата, за да отидат при кралицата в приемната й. По-късно през деня, много след вечерня, София придружи кралицата на вечерното й посещение при свещеника на замъка.
След като кралица Елинър привърши с изповедта си, София на свой ред влезе в малката тъмна изповедалня. Там тя веднага си призна, че е заляла с вода надменния и студенокръвен сър Тобин.
И когато лейди София коленичи в параклиса със сведена глава за първата от сто и тридесетте молитви, които трябваше да прочете за наказание, тя се усмихна, защото само един поглед към надменното лице на сър Тобин — към мокрото му и зачервено лице, си струваше цяла нощ коленичене.
8
Казваха, че отмъщението е сладко, и наистина беше. Още по-сладко беше в действителност, отколкото в мечтите на София през последните две години.
Тя спа до късно на следващата сутрин, стана по-късно от обикновено. Чувстваше се ленива, като котка, която тъкмо се е наяла до пръсване със сметана, протегна ръце високо над себе си, свила юмруци, изпъшка, разкърши скования си гръб и се прозя.
Остана да лежи под мекия топъл юрган, опитвайки се да не обръща внимание на настъпващия ден. Откъм двора се чуваха звуци. Рогът на стражите. Непрестанното скърцане на каруците и фургоните, които докарваха храни от Лийдс. Дрезгави викове. Конски подкови, тропащи по каменната настилка в двора. Кучешки лай. Козе врещене. Песента на птичките, накацали по кулите.