Тези звуци на я тревожеха. Тя просто затвори очи и единственото, което чуваше, бяха невероятно възхитителните ругатни на залятия от нея с вода сър Тобин де Клеър.
Тя въздъхна и си припомни мокрото му, учудено лице, вдигнато към нея. Сякаш отново и отново преживяваше един сън и си пожела да можеше отново да стори същото, този път със сто свински мехура. Сто! Размърда се под пухения юрган и го придърпа чак до брадичката си. След миг върховно задоволство се разсмя, както често правеше от вчера — и по време на молитвите за покаяние, и може би в съня си.
Шумотевицата в двора толкова се усили, че дори глух или извънредно доволен от себе си човек не би могъл да не й обърне внимание, затова тя отметна завивките и стана. Пъхна крака в пухкавите си чехли и притича през стаята до засводения прозорец, който гледаше към най-далечния край на вътрешния двор. Капаците бяха отворени, тя подпря брадичка в шепите си и се загледа надалече — към Кентърбъри и към света отвъд. Подухваше лек ветрец, хладен и свеж, развяваше къдриците на слепоочията й и пресушаваше устните й, когато ги оближеше. За миг тя просто остави вятъра да гали лицето й.
Чу внезапен вик и откъм стражевата кула изсвири рог, после се разнесе високо протяжно скърцане — решетката в ъгловата кула бавно се вдигаше.
Приближаваше се кавалкада. Тя зърна в далечината златистокафявия прах, който още се кълбеше във въздуха над пътя. Чу конските подкови да отекват с глух, тъп звук по дървения подвижен мост.
Това можеше да бъде само завръщащата се ловна дружина на краля. Те винаги ставаха призори, безбожно рано, и отиваха да убиват животни в горите. Наричаха това спорт.
В представите на София спортът нямаше нищо общо с убиването на животни, сто пъти по-малки от човека, и напротив, изцяло се отъждествяваше с напълнените с вода свински мехури. Тя се улови, че отново се усмихва, после се изкикоти, защото беше много, много трудно да не се смее, когато това беше толкова забавно, а и беше съвсем сама, така че нямаше кой да я види. Греховно беше да се смее така, но това със сигурност нямаше да я възпре.
Звуците откъм двора станаха по-високи и привлякоха вниманието й. Долови дрънчене на оръжия и брони. Гласовете бяха многобройни и непознати. И конниците бяха твърде много. Не й приличаше на завръщаща се ловна дружина.
Любопитството я накара да се подаде от прозореца, притиснала корем до каменния перваз, гъстата й тъмна коса висеше свободно над ризата, така че нямаше нужда от роба, за да се прикрие.
Стисна железните пръчки на капаците, за да види по-ясно какво става долу, и се надигна на босите си пръсти. Почти можеше да различи първия конник. Почти. Конят му пристъпваше напред-назад в потъналия в сенки проход.
Вратата на стаята й внезапно се отвори и Едит се втурна вътре развълнувана, извисила глас почти до писък:
— Софи! Трябва да станеш! Бързо! — Видя я да стои на прозореца и добави: — О, вече си станала.
София се обърна отново към прозореца, без да мърда от мястото си, опитвайки се да види кой е долу.
— Да — изрече разсеяно, — вече съм станала.
— Побързай. Кралицата пита за тебе. Казах й, че още спиш.
София се извърна с ужасена физиономия.
— Не си. Ще ми наложат петдесет молитви за покаяние и ще трябва да бродирам с дамите на кралицата цели две седмици!
— Не. Искам да кажа, да, казах така, но няма да бъдеш наказана, защото излъгах. Господ да помогне на горката ми греховна душа! — И тя се прекръсти. — Казах й, че много те боли главата. — Едит отново се прекръсти и измърмори нещо за това, да лъжеш приятелите си, но София не можа да разбере. — Елинър каза, че ще прати лейди Мейвис и лейди Джейн да ти помогнат да се отървеш от главоболието си и да се облечеш.
София изстена:
— Сега наистина много ме заболя главата. Мейвис и Джейн? Господи…
Тя се облегна на каменната стена.
Лейди Мейвис и лейди Джейн бяха ужасно лоялни и умираха от желание да служат на своята кралица. По-младите жени в двора ги наричаха тайно „Алебардите“, защото двете жени бяха корави като боздугани и можеха да убият човек с острите си езици. И нещо по-лошо, освен придворни дами бяха и лични приятелки на Елинър, най-доверените. Дори хората на краля се подчиняваха, ако някоя от тях им заповядаше нещо.
София се прилепи до каменната стена.
— Едит, кажи ми как може такава великолепна утрин да се превърне в толкова грозен ден?
— Не мисля, че е толкова лошо, Софи. След по-малко от час ще има празненство. Трябва да видиш каква паника настана долу. Прислужниците и готвачите се утрепват да приготвят какво ли не. Самата кралица наблюдава всичко. Казва, че този ден е…