Защо го прави този стар дявол? Той просто флиртува с мене.
Отправи му блестяща, открита усмивка, после хвърли поглед към Тобин, който гледаше свирепо баща си.
— Милорд. Чест е да се запозная с вас.
Тя се сниши в дълбок реверанс, гледайки дука право в очите. Нямаше да си играе игрички с него, не и докато в очите му продължаваше да танцува онова обезпокояващо пламъче, а усмивката му издаваше, че безмерно се забавлява.
— Чувах за вашата красота, милейди, но думите не могат да предадат великолепието на лице като вашето.
Преди да успее да му благодари, Тобин изсумтя недоволно.
— Ела — изръмжа той. — Никой не може да яде, докато не седнем. И почти я повлече обратно към мястото й.
Тя застана пред стола си, после се насили спокойно да прибере полите на роклята си с една ръка и да седне с величествено движение, гледайки пред себе си така, сякаш ни най-малко не се притесняваше от разигралите се днес събития. Справяше се добре до момента, когато Едуард се наведе напред и развали всичко.
— Ти си мъдра и ние се гордеем с тебе, София.
Тя се обърна и погледна краля.
— Ваше величество. Братовчеде.
После му се усмихна така, че той би трябвало да се обезпокои. Но не стана така. Едуард вече не гледаше към нея, защото се бе навел към Елинър и тихо й казваше нещо.
София се обърна и погледна към залата. Очите й хванаха погледа на Едит на масата пред подиума. Едит изглеждаше притеснена и изплашена, което беше умно от нейна страна, защото София щеше да й извие врата, когато останеха сами.
Един от барабанчиците на краля започна да бие барабана си така силно, че залата изведнъж се смълча, сякаш всички загубиха гласовете си. Дори кучетата, които лежаха при огромния огън, не помръднаха.
Едуард се изправи. Вдигна украсената със скъпоценни камъни чаша, инкрустираните по нея рубини, изумруди и перли уловиха отблясъците на огъня зад него и като че ли сиянието им направи мига още по-тържествен.
— Имаме добър повод да празнуваме днес! Събрали сме се в чест на две големи събития. Сър Тобин де Клеър проби обсадата на Брокууд на северната ни граница и постигна освобождаването на граф Уинтън.
Разнесоха се приветствени викове: „За Де Клеър!“ и наздравици в чест на сър Тобин. Виковете идваха от всички страни на залата, мнозина от хората на Де Клеър се изправиха и вдигнаха чаши към него.
София седеше неподвижна и напрегната, уплашена и с чувството, че е съвършено безпомощна, което й беше непоносимо.
Едуард отпи голяма глътка заедно с другите, после отново вдигна чашата си.
— Събрали сме се тук днес да отпразнуваме тази победа заедно с още нещо, което трябва да се чества.
Едуард направи многозначителна пауза и погледна към София. Тя се опита да си придаде нехайно изражение.
— Днес изпитваме гордост, че два големи дома ще се съединят, за да образуват едно силно и лоялно семейство. Ще станем свидетели на годежа на нашата повереница лейди София Хауърд, дъщеря на нашия братовчед, покойния барон Руфъс Хауърд, лорд Торуик, Боден и Рънуърт. — Кралят спря само за един ужасно малък миг, после добави: — Най-накрая!
Залата като че ли се разпадна от избухналия смях. София се изправи на стола, залепи лека усмивка на лицето си и се опита да изглежда така, сякаш най-силното й желание в този момент не беше каменният под да се разтвори и да я погълне. Искаше да не показва никакви чувства въпреки факта, че всички чувства, които можеше да изпитва, я разкъсваха отвътре. Но пред залата, пред всички хора наоколо искаше да изглежда така необезпокоявана, както хрътките, легнали пред голямата камина. Видя леко задоволство по острите черти на лицето на краля.
Той изглеждаше извънредно доволен от коварната си шега.
— Както казвах, лейди София най-накрая ще бъде сгодена днес за сър Тобин де Клеър, син на Гилбърт де Клеър, дук Глостър, лорд Бъркли, Моубрей, Сътън и Грейфолк, Ръдлър и Солтийз. — Той вдигна чашата си към бащата на сър Тобин. — Нека младата двойка бъде толкова доволна, колкото сме ние в този момент! Защото ние сме доволни… и облекчени.
Отново се разрази смях.
София седеше с ръце, стиснати в скута, вперила очи право пред себе си, взряна над главите на хората към една примигваща факла на южната стена, за да не издаде колко безпомощна се чувства.
Кралица Елинър смушка краля в ребрата и прошепна:
— Стига. Унижавате я. Трудно й е. Имайте малко милост към момичето.
Кралят изръмжа нещо, но послуша кралицата и престана да се подиграва със София и с репутацията й.
София не искаше нито неговата милост, нито тази на някой друг. Това беше последното, което някога бе искала. Гордостта й беше твърде наранена, нейният свят се разпадаше наоколо й толкова бързо, че съжалителните погледи само влошаваха положението. Страхуваше се да погледне към Едит, вярната приятелка, страхуваше се от това, което щеше да види в очите й, боеше се да погледне и към Елинър.