Той се засмя, защото ако не друго, поне му хареса бързият й хаплив език и жестовете, които я правеха всичко друго, само не и покорна. Не беше някоя сладникава девойка. Не беше жена, за която любовта ще бъде крехко и мимолетно чувство. Ако София се влюбеше, тя щеше да го направи напълно съзнателно, с цялото си същество, защото така правеше всичко.
— Надявам се, че няма да учите синовете ми на подобни думи.
— Разбира се. Ще науча на ужасни ругатни нашите нищо неструващи дъщери.
Сарказмът й не му убягна, но тя не пожела да го погледне. Той посегна и леко обърна лицето й към себе си.
— Не бих казал, че някоя наша дъщеря би могла да бъде без никаква стойност, София.
Тя не мигна. Не пророни и дума, но той я видя как се замисля и се запита дали му е повярвала.
Кралският слуга стоеше до него, готов да му помогне да се измие. Той протегна двете си ръце над украсения съд за миене и слугата изля над тях топла ароматична вода.
Тобин изми ръцете си бавно, но за разлика от София не отмести поглед. Тя можеше да гледа, където си иска, но щеше да усеща, че сега очите му гледат само нея. Той искаше тя да почувства погледа му. Искаше тя да почувства нещо.
Това, което искаше наистина тя да почувства, беше онова, което той изпитваше винаги в нейно присъствие. Взря се в профила й, попи го, за да го запомни малкото носле, което тя обичаше да вири във въздуха, твърдата квадратна брадичка и челюстта, големите очи с толкова дълги и гъсти мигли, също като у някое рядко животинче, и тази уста, устата, която караше всички познати нему мъже да се размечтаят само след като я видят поне веднъж… Дори той не беше имунизиран срещу тази нейна уста — не повече, отколкото бе неподатлив спрямо остроумния й дух.
— Знаеш ли какво си мисля?
— Само небето знае — каза тя, без да мигне.
— Мисля си, че би трябвало да използваме тази вода, за да измием устата си.
— Че защо? Езикът ти няма да влезе отново в нея.
Господи, тя го караше да се смее и той се засмя високо и искрено, защото не бе очаквал това от нея.
— Още едно предизвикателство от тебе, сладка София? Не си си платила последния дълг. Струва ми се глупаво да трупаш нови дългове.
Тогава тя обърна лице към него, очите й се бяха превърнали в дълбоки виолетови ями, пълни със стаен гняв.
— Да си платя ли дълга тук? Сега?
Той сви рамене.
Тя се наведе и устата й се озова само на един дъх от неговата.
— Кажи ми, Тобин де Клеър. Кажи ми. Искаш ли сега?
О, той ужасно много искаше. Но тя никога нямаше да узнае това. Той не каза нищо, само зачака да види какво ще направи тя, как ще се измъкне този път.
Но София не се измъкна. Вместо това направо насред голямата зала, пред всички, които ги зяпаха, тя обхвана главата му с ръце и притисна уста до неговата в една целувка, която едва не го задуши.
Облиза устните му и навлезе с език в устата му, започна да гали зъбите му и да си играе с езика му, но когато той се опита да я вкуси, да овладее целувката, тя рязко стисна устни, сякаш за да му каже, че той не може да й направи нищо, ако тя не иска.
Още едно предизвикателство.
Но той беше добре трениран и знаеше, че за всяка игра са необходими двама. Притисна се към нея и я долепи до стола, без да изпуска устата й.
— За Де Клеър! — разнесе се бойният вик откъм хората на Де Клеър, които вдигаха чаши за наздравица към него, и изведнъж двамата се оказаха в центъра на волни смехове и задявки.
Хората затропаха с юмруци по масите и той чуваше как кралят се смее най-силно от всички.
Тя ахна и той пъхна езика си в устата й.
Мислеше колко сладка победа е спечелил, искаше да може да свири на нея като на инструмент, както свиреха музикантите. Тя беше своенравно създание, Тобин добре го съзнаваше, можеше по всяко време да го изненада и да го победи, затова тази негова победа му се стори още по-сладка, защото беше трудно спечелена. Но той я познаваше достатъчно добре и знаеше, че тя ще направи нещо. Очакваше да го ухапе или да се дръпне.
Това, което той изобщо не очакваше, беше, че тя ще го сграбчи между краката и ще го стисне така ужасно силно, че той се принуди да се дръпне от целувката й, но я видя да го гледа изпитателно с дълбоките си виолетови очи, с победоносно изражение, изписано на красивото й лице.
Господи! Тя едва не бе изстискала тези синове от неговото бъдеще. От тяхното бъдеще.
Тобин посегна под масата и стисна ръката й, после я отдели от себе си. Впери в нея мрачен поглед, после стисна китката й още по-силно и бавно я привлече към себе си, наведе се към ухото й и изрече: