— Тъй като гориш от нетърпение, може би трябва да консумираме нещата помежду ни още тази нощ. Ще се сгодим само след минути.
Кръвта, като че ли се оттече от лицето й.
— Не виждам защо да чакаме сватбената церемония. Няма защо повече да чакаш. Тогава това, което така свободно сграбчи, ще го намериш и на други места, освен в ръката си.
София го изгледа яростно. В очите й блесна искрица несигурност. Или страх.
Той не искаше да я плаши. Но търпението му си имаше граници, а тя вече твърде силно го бе предизвикала. Трябваше да й покаже как стоят нещата още тук и сега. Харесваше гордостта и силния й дух, но не и когато се опитваше да тъпче.
Кралят се изправи и залата отново утихна. Слугите вече бяха напълнили всички чаши, на всяка маса имаше множество големи дървени подноси, отрупани с хляб. Едуард пое ръката на Елинър и й помогна да се изправи, за да застане до него.
Музиката спря. Певците млъкнаха. За миг в залата се чуваше само прашенето на огъня.
Отляво на Тобин седеше Кентърбърийският архиепископ, който досега говореше с краля, той също се изправи. Като по даден знак се изправиха и всички сътрапезници.
Беше време за годежната церемония.
Тобин хвърли бърз поглед към баща си, който гледаше към една от долните маси. Може би се беше загледал в някоя красива жена, която отново бе привлякла вниманието му. Но баща му се обърна и го погледна. Тобин отправи към него един неразгадаем поглед, от който не можеше да се разбере какво мисли.
Приближи се и зае мястото до баща, все още, без да казва нищо, и двамата застанаха рамо до рамо, изчаквайки архиепископа, краля и кралицата да заемат местата си.
София беше на няколко крачки от него, застанала заедно с краля и кралицата. Беше неподвижна и скована, стиснала ръце пред себе си, с плътно затворени устни и вирната брадичка. Очите й обхождаха залата, без да виждат нищо, взрени някъде към северната стена, но когато проследи погледа й, той не видя нищо. Само една трепкаща факла. Нищо друго.
Черната й коса се спускаше свободно по гърба и когато пристъпи от крак на крак, косата покри ръката и гърба на стола й.
Невероятна коса, в която някой мъж би могъл целият да се обвие, коса, която ще го държи на мястото, което най-много харесва…
Цялата тази тежка коса беше дръпната назад от челото с един тънък златен обръч — онзи, който той бе купил за нея и го бе пратил в стаята й по придворните дами на кралицата. Знаеше ли тя, че това е подарък от него? Той нямаше как да разбере, а и не го интересуваше. Интересуваше го само това, че го вижда на главата й. Лентата беше проста, от ковано злато, украсено с малки зъбци, които да хванат дори и най-гъстата коса и да я задържат на място. Когато бе видял диадемата в един златарски магазин в Лондон, се бе сетил за София и не мислеше за нищо друго, докато не я купи срещу солидна сума.
Тази златна диадема беше напълно достатъчна. Никакви накити не украсяваха косата й, за разлика от другите придворни дами. Тя нямаше нужда от такива неща. Красотата й не бе във външните украси. Би могла да се облече дори и в чувал от зебло и въпреки това мъжете щяха да я искат.
Красотата й се състоеше в контрастите. Черната коса и снежнобялата кожа. Ярковиолетовите очи с жив цвят, също така наситен, като цвета на плътната й червена уста. Всеки цвят бе толкова определен, че другите цветове изглеждаха още по-ярки и незабравими, както черното контрастираше с бялото на шахматната дъска.
Той се запита какво ли пробягва в момента през извънредно активния й ум. След няколко мига щяха да бъдат сгодени, да бъдат обвързани в съюз, солиден като самия брак, ако не и повече, заради важността на договорите за зестра, сключени между краля и неговия баща, един от най-силните феодали на кралството.
Много би се радвал, когато цялата тази работа остане зад гърба му, много отдавна искаше всичко това да се свърши.
Погледна към краля, който бе поел ръката на София. Едуард беше умен мъж и знаеше как да обработва васалите си така, че да получи възможно най-много. Запита се какво ли би си помислила тя, ако знаеше истината — че кралят го е принудил да поиска ръката й.
Като познаваше София, тя със сигурност нямаше да мисли какво е трябвало да прави той, за да получи ръката й, а щеше да се възмути, че е само някакъв предмет, който трябва да бъде предаден на човека, който кралят е избрал за нея.
Господи, в какво нещастие би превърнала тя живота му, ако знаеше това. И почти веднага Тобин се поправи. София така и така щеше да превърне живота му в нещастие.
— Аз, Едуард, крал на Англия, Уелс, Ирландия и Шотландия, давам лейди София Беатрис Розалин Анна Тереза Хауърд…