Човек не можеше да не забележи краля, защото той беше много висок. Златистата му коса хващаше отблясъците на слънцето и понякога така силно сияеше, че хората го смятаха едва ли не за божество. Но София знаеше, че не е така.
Хората го наричаха Дългокракия, тя го наричаше Безмилостния.
Единствената му задача на земята, като че ли беше само да й вгорчава живота. Загледа кралицата, така величествена на стола си, и я съжали, защото горката жена нямаше представа, че е омъжена за едно безподобно чудовище.
София обичаше кралица Елинър, защото тя беше винаги мила и никога не й повишаваше глас, дори когато бе наистина ядосана от някоя нейна постъпка. Със сигурност горката скъпа Елинър не беше виновна, че я бяха омъжили за един тиранин, чиято воля бе по-непробиваема от каменна стена. Браковете между кралете обикновено се сключваха по политически причини. Братовчед й имаше късмет, че Елинър е толкова добра и мила, та не може да забележи огромните му недостатъци.
София отправи сърдит поглед към краля, надявайки се да подпали с него косата му. Не можеше да забрави гневните му думи от снощи, когато Едуард я беше укорил пред гостите си.
„Ти, София, ще ме подлудиш с твоите глупости. Необходим ти е съпруг, да те научи на скромност и покорство!“
През изминалите години тя беше чувала тази реч прекалено често. Вече не се заемаше да брои колко пъти — все едно да иска да преброи зрънцата сол, складирани в зимника, или колко ангела могат да се поберат на върха на една игла.
Сякаш евентуалният й съпруг щеше да я накара да му се подчинява. Тя не беше робиня. Беше София и някой ден всички щяха да разберат, че има защо да я наричат нещо повече от жена.
По-късно, когато бе долепила ухо до стената на стаята им, бе чула как кралят се оплаква:
„Елинър, София е направо живо нещастие. Кажи ми защо, за бога, тя не може да прекарва дните си в бродиране на гоблени или с някакви други женски занимания!“
Сякаш беше много забавно да седи и да слуша как жените си бъбрят, докато тя самата прокарва иглата в някакво парче плат…
Когато Едуард внезапно бе отворил вратата и тя с голямо смущение бе почти влетяла в стаята, отново хваната, че подслушва, му бе задала следния въпрос — щом шиенето е толкова забавно, защо никога не е виждала мъжете да се занимават с него? Шията на Едуард се бе наляла с кръв, и той бе изревал, че шиенето не е мъжка работа. Само за миг София бе помислила, че черният му дроб наистина може да се пръсне.
Но всъщност нея изобщо не я интересуваше, че той се гневи. Животът беше ужасно нечестен и някой трябваше да промени това. Мъжете можеха свободно да яздят из околните хълмове. Жените обаче трябваше да напъхват задните си части в неудобните самари на мулетата или в някакви смешни седла за яздене настрани, кацнали несигурно на гърба на коня, и трябваше да се клатушкат там, изпълнени с ужас — кога ли на животното ще му скимне да ги хвърли на земята.
Защо цял един живот трябваше да минава покрай тебе дори без да разбереш накъде отиваш?
Но тя, София Хауърд, не яздеше нито престарели мулета, нито коне с дамски седла. Още на шест години се бе научила да язди по мъжки, когато нейният попечител беше заминал за Лондон, за да заседава заедно с новоучредения Парламент — група мъже, които щяха да създават закони за цялата държава и може би деспотично да решават над чашите с вино, че жените трябва да бъдат задължени да вършат най-отвратителните неща, като например да шият или да се занимават с готвенето и прането.
Когато Едуард се бе върнал, след като бе заповядал на цял Лондон и на останалия свят какво трябва да прави, тя вече надминаваше по ездаческо изкуство младите благородници. За щастие кралица Елинър се застъпи за нея и на София и бе позволено да язди, стига само да е придружена от някой пазач — въоръжен войник.
Естествено — мъж.
Защо нямаше например войнички? Всички мислеха, че мъжете са силни, смели и честни. Църквата и повечето мъже твърдяха, че жените са слаби създания.
Не изглеждаше честно, че всички жени трябва да страдат, защото някога, толкова отдавна, че нямаше значение, Ева била подала на Адам една ябълка.
София искаше да знае защо, ако жените са толкова слаби, защо тогава силният, почтеният Адам — мъжът — е изял тази ябълка.
Що се отнасяше до нея, тя смяташе, че Ева просто е решила да нахрани мъжа си. Нима това не беше дълг на жената? Когато София бе изрекла това пред архиепископа на Кентърбъри, той я обвини в богохулство и се наложи да прекара две седмици в един женски манастир близо до Ейвън, където трябваше усърдно да се моли да й бъде дадено благочестиво сърце, покорен ум и благоразумен език.