Зачака, но когато не се случи нищо повече, бавно слезе от леглото, тихо стъпи на пода и също така безшумно пресече стаята. Застана вслушана пред вратата.
Не чу нищо.
Направи две предпазливи стъпки и прилепи ухо към дъбовата врата, за да чуе още нещо. Звука на дишането му. Тътренето на обувките му.
Нямаше нищо, само върховно мълчание.
Прехапа долната си устна и зачака. Стори й се, че чака цяла вечност. Да не би да си е тръгнал?
Наведе се, коленичи и долепи буза до студения под, за да надникне под вратата. Видя някаква сянка, нещо синьо, цвета на туниката му. Той седеше на пода, опрял гръб на вратата.
След миг се дочу високо оригване.
София се отпусна назад на пети и погледна с отвращение към вратата. Беше пиян. Тя вече не помнеше колко пъти Тобин е вдигал чашата си в наздравица към залата, за да почете някоя особено красива част от нея, сякаш тя не представляваше нищо друго, а само някакъв предмет за гледане, красота, съставена от пръсти, ръце, бузи, кожа, кости и коса. Никога в живота си не бе чувала толкова много наздравици в чест на своята персона.
— Иди да пиеш и да се забавляваш с твоите хора — изрече тя възмутено. — Остави ме на мира.
— Да пия с моите хора? Защо? Месеци наред съм бил с тях. — Тобин замълча после добави с по-нисък глас: — Не копнея за тяхната компания. Искам тебе, скъпа. Хайде, отвори вратата, донесъл съм вино.
Сякаш виното беше някакво магическо заклинание. Да не би де я смяташе за някакъв мъж, за когото най-важното е да пие, да се оригва и да реве възхвали за кожата на някоя жена?
Тя не каза нищо.
— Само двамата ще сме. Ти и аз, скъпа. Хайде. Пусни ме да вляза.
Дочу дрънчене на калаени чаши, сякаш той се опитваше да стане, после отново се почука на вратата.
— София.
— Няма да те пусна. Да не мислиш, че съм толкова глупава?
— Обещавам ти, ако ме пуснеш, ще ти хареса.
— Вгорчиха ми се вече твоите обещания, Тобин де Клеър. Сега си върви!
— Какви обещания?
Сега, като си помисли, тя не бе получавала никакви обещания от него от две години насам, само уговорката за среща в градината, уговорка, която той бе имал намерение да спази, която бе направил само за да докаже, че може да я направи на глупачка и да забавлява плиткоумните жестоки млади мъже, които до един се бяха провалили в стремежите си да я ухажват.
Дочу леко дращене и погледна надолу.
Той бе подал пръста си под вратата и я мамеше с него.
— Ела при мен, моя София.
Тя пристъпи към вратата и го настъпи по пръста.
— Ау! По дяволите! — Тобин измъкна пръста си изпод вратата и измърмори нещо неразбираемо. После отново се разнесе дълбокият му глас. — Ще чакам тук цяла нощ, сладка София.
— Добре. Прави каквото знаеш. Стой си там на студения под, аз си лягам.
— Много рано е да си лягаш… сама.
Тя развърза връзките на копринения си пеньоар, което й отне доста време. Ръцете й трепереха и това я накара да се вбеси. Накрая пеньоарът се плъзна на пода, тя го грабна и го окачи на една метална кука близо до сандъка със старите си дрехи и до малката масичка с тапицираната табуретка, където сега щеше да седне и да среши косата си, както правеше всяка сутрин и всяка вечер.
Свали златната диадема, онази, която искаше моментално да захвърли още в мига, когато разбра, че е подарък от него, изпратен по ужасните придворни дами на кралицата, онези предателки, които я бяха уверили, че е от Елинър, докато я обличаха.
Седна на табуретката, хвана кичур от косата си и прекара следващите няколко напрегнати минути в прокарване на гребена от слонова кост през дългите къдрици, докато в същото време ругаеше мъжете, живота и любовта и се окайваше колко нечестно е всичко.
Посред нощ се събуди от нещо. Остана неподвижно, ослуша се, после погледна към вратата и се запита дали той още не е там. Нямаше представа колко време е минало. Едната от свещите беше изгоряла, а другата беше доста далече, за да види докъде е догоряла. Остана да лежи тихо, за да може да долови някой звук.
И отново го чу. Леко скърцане, сякаш желязо дращи в камък. Сви вежди и се обърна в посока към звука, той идваше отвън.
Отхвърли завивките, пъхна крака в чехлите и тръгна към отворения прозорец. Видя тъмните силуети на стражите да се движат покрай източните зъбери с факли в ръце. В двора долу беше непрогледна тъмнина, нямаше никакво движение, нито коне, нито хора. Очите й постепенно привикваха с тъмнината.
След секунди нещо прелетя през прозореца и тя отскочи назад, помисли, че е някой от онези ужасни прилепи. Размаха ръце пред лицето си, после разбра, че в стаята няма прилеп. Потърка очи и погледна.