На пода лежеше тризъба метална кука с въже, привързано за нея.
Господи… куката изведнъж се плъзна по пода и се захвана за каменния перваз, въжето се изпъна също като нервите й.
София се приближи към прозореца. Трябваше да се наведе навън и да се хване за капаците, за да види какво става долу. Въжето започна да се извива, после внезапно един облак закри луната, а когато се оттегли в неясната лунна светлина се очерта лицето на Тобин.
— Какво, в името на бога и всички светии, правиш тук, пиян глупак такъв?
— Покорявам моята дама! — отговори той, увиснал на около десет фута над земята с протегната ръка. — Обсаждам я! Радвам се на благоволението на краля, нали знаеш. О, моя лейди! Не чу ли как вдигаха наздравица в моя чест!
Стори й се, че всеки момент ще започне да се бие в гърдите като ирландските бойци.
— Чух наздравиците. Но мъжът, когото познавам, няма никаква чест.
— Ах София! Скоро ще дойда при теб и ще ти докажа, че грешиш. А после можеш да ме изстискваш колкото си искаш.
— Мразя те, Тобин де Клеър! Престани.
— Не мога. Понеже не поиска да ме пуснеш през вратата, реших да се кача през прозореца. — Залюля се на въжето и извика: — О, прекрасна лейди в тази кула!
— Млъкни или ще ти стоваря нещо по главата.
Тя хвана куката и се опита да я дръпне. Но куката не помръдваше, затова тя я стисна с две ръце и опря крак в стената, за да се отблъсне. Въпреки това не можа да я дръпне. Зъбците се бяха забили здраво в каменния перваз и поради огромното тегло на този простак, увиснал на въжето, нямаше начин тя да успее да го разхлаби.
София изтича към малката маса, извади колана, на който висеше камата й, с която си служеше при хранене, върна се при прозореца и започна да реже въжето.
— По-добре слизай на земята или ще си счупиш пияния врат! Аз режа въжето.
— Режеш го?
Тя надникна през прозореца, продължавайки да реже.
Той започна да се придвижва сръчно нагоре, прихващайки въжето с ръце. Придвижи се на около пет фута, преди тя да бе прерязала дори едната сплитка.
— И с какво го режеш, с ножичките за бродерия? — разкикоти се той, все така увиснал на въжето.
— С нож — отвърна тя през зъби. Заби ножа във въжето и започна да реже още по-бързо. — С камата си режа!
— С камата? Онази, с която си режеш месото? Ха! — Той се разсмя още по-силно, с което я накара да започне да реже още по-яростно.
София надзърна долу и видя, че Тобин е стигнал на няколко фута от прозореца, катерейки се доста сръчно по въжето. Тя започна да реже още по-бързо.
— Няма да успееш да прережеш въжето навреме. Намазано е с мазнина и с восък. — Дразнеща веселост се прокрадна в гласа му. — Отдръпни се, милейди, и посрещни своя годеник!
Протегна една ръка напред и увисна, стиснал въжето с другата ръка — с дясната, с която обикновено въртеше сабята. Свободната му ръка се прехвърли през перваза. Тя грабна камата и вбесена я заби в ръката му, но не улучи.
— Господи! — Главата на Тобин се показа над перваза. — Махни тая смехория, преди да си наранила някого.
— Ето това е идея, глупак такъв. Махай се!
Тя отново замахна към него, но той посегна и с едно рязко движение изби камата от ръката й.
София се извърна и загледа как единственото оръжие, с което разполагаше, се търкаля с въртеливи движения по пода и се скрива под леглото й.
— София. — Той изсумтя и се накани да се надигне над перваза. — Знаеш, че не можеш да се състезаваш с мене в това. Аз спечелих. Приеми го и му се наслаждавай.
След още миг този надменен упорит глупак щеше да бъде вътре в стаята й.
Тя погледна отчаяно към прозореца, наведе се навън, сграбчи дръжките и затръшна железните капаци.
— По дяволите, София! — Въжето изведнъж се обтегна.
Тя трябваше да се опре с двата си крака в стената, за да може да издърпа капаците достатъчно близко един до друг и да пъхне желязното резе в халките. След като го направи, се изправи задъхана, а сърцето й биеше като побесняло.
— София!
— Махай се, Тобин. Слез долу, защото няма да влезеш тук тази нощ? Или изобщо някоя нощ!
И се обърна.
— Почакай!
— Защо?
— Не мога да сляза. — Замълча за миг. — Дрехите ми са прищипани.
Тя се обърна към прозореца и видя тъмносиня ивица от неговата туника, захваната между затворените капаци.
Беше прищипан, наистина прищипан. Между капаците. Които бяха затворени с резе. И тя нямаше да махне резето. Никога.
София закри уста с ръка и започна да се смее.
— Смееш ли се?
— Да — отвърна тя, като едва си поемаше дъх.
Настъпи мълчание, после се чу заповед, изречена с нисък глас:
— Отвори капаците.
— Не мисля така.
— София!
— Моля? — Махна пренебрежително с ръка. — Какво има, сър рицарю? Наистина ли сте в безизходно положение?