— Отвори капаците!
— Мислех, че вие, рицарите, се обучавате в стратегия, не е ли така? Струва ми се, че трябваше да помислите за тази възможност, преди да предприемете обсада, о, велики воине.
И София отново се разсмя, превита на две, стиснала корема си. Чу го да ругае отвън.
— Не беше ли това точно тази дума, заради която каза, че ще бъда навеки прокълната?
Той повтори думата.
— Ами ако архиепископът те чуе? О, моля те, недей да учиш нашите дъщери на тази дума, сър. Може би нашите безполезни синове, но не дъщерите.
— Вече не се шегувам…
— Че кой се шегува? Аз съм напълно сериозна.
— Отвори проклетите капаци.
— Сбогом, сър рицарю! И ще ви пожелая лека нощ… адио. — Тя се прозя високо.
— София!
— О… хм! Прозявам се. Тия празненства много ме измориха.
— Когато сляза оттук, аз ще те изморя.
— Да не би да ме заплашваш? Заплашваш собствената си годеница? Та ти си галантен рицар. Къде остана рицарството ви, сър? Не сте ли чували нищо за рицарската любов?
Тя го чу да мърмори нещо, което й се стори като: „Ще ти дам аз на тебе една рицарска любов.“
— Кажи ми — запита София, — това още една заплаха ли беше?
— Отвори капаците.
— Не мога. Освен това, не му е сега времето. Защото, нали разбираш, аз си лягам.
Тя се обърна и затанцува из стаята, тананикайки си някаква весела мелодия, за да заглуши заплахите, проклятията и думкането по капаците.
Можеше да думка колкото си ще — цяла нощ.
Отметна завивката, изрита чехлите и се сгуши в леглото.
След минута стана, защото той викаше името й с висок глас и така силно блъскаше по капаците, че дори глухи не биха могли да заспят.
София отвори раклата в долния край на леглото и взе ненавистната си кутия за бродиране, пълна с мъчителни пособия като стоманени игли и остри ножици. За първи път се радваше, че имаше тази кутия при себе си. Започна да се рови в нея, измъкна една топка копринена основа за гоблен, отряза две малки парчета, сви ги и ги напъха в ушите си.
Наклони глава и се заслуша, думкането се чуваше приглушено, не по-силно от биенето на сърцето й.
Идеалното разрешение! Тананикайки, тя прибра кутията за бродиране и се сгуши в мекото си удобно легло. Само след няколко мига заспа с огромна доволна усмивка, изписана на лицето.
10
Една стара испанска поговорка, която Тобин бе чул някъде, гласеше, че водата е за биволите, а виното за кралете. Тя обаче не подхождаше особено за него, понеже бе пийнал доста от кралското вино предната нощ и сега усещаше как един впряг биволи тъпчат с копита из главата му.
Седеше в голямата зала очаквайки да закуси… или да умре, което се случи първо. Беше забил лакти в масата и притискаше длани към очите си, за да пропъди пулсиращата болка.
Помисли, че сигурно не само той страда. Бяха казали, че кралят няма да слезе. Архиепископът си замина още снощи, кандилкайки се на седлото! Баща му и повечето войници бяха в същото положение като него, чакаха с увесени глави да им донесат храна, от време на време пускаха по някой стон, но общо взето, пазеха благословена тишина.
Тобин тъкмо щеше да заспи, почти опрял лице на масата, когато баща му го ритна силно по прасеца. Той моментално вдигна глава. Премига, обърна се и се втренчи намръщено в баща си.
— За какво беше това?
— Лейди София.
Баща му кимна леко към входа на залата, където София бе застанала и го наблюдаваше с неразгадаемо изражение.
Тобин затвори очи. Струваше му огромни усилия.
Тя си затананика високо, докато се приближаваше към него, и острият звук се заби в ушите му.
Но традицията повеляваше той да стане при нейното появяване. И Тобин се опита, но трябваше да се опре с две ръце на масата, за да се оттласне, а после остана опрян на едната си ръка, за да не се залюлее.
— Добро утро! — каза тя с ярък, блестящ като слънцето глас, пронизителен като камбаните за утреня.
Застана до украсения с богата дърворезба стол, изчака за миг, после сграбчи ръчките на стола и го дръпна назад по тухления под, той изскърца и ужасният звук се заби в ушите на Тобин с непоносима острота.
Силна болка проряза замаяната му от вино глава, спусна се като светкавица през зъбите и спря в дъното на очните ябълки — пронизителна болка, сякаш някой бе забил кама в очите му. Той стисна зъби и челюстта му едва не се вцепени от усилието, но въпреки това не може да сдържи стона си.
Закри очи с ръка и наведе глава.
София се тръшна на стола толкова силно, че той изскърца, после се хвана за седалката и както беше седнала, го задърпа напред, от това краката му затропаха и заскърцаха непоносимо по пода.