Господи! Тобин се дръпна назад, присви се, внезапно замаян, хвана стола и го вдигна заедно с нея. Положи го извънредно леко точно пред масата.
— О, благодаря ви, сър — изрече София с меден гласец.
После махна нехайно с ръка и бутна калаената си чаша, тя се чукна в ръба на едно сребърно блюдо, а на него му прозвуча така, сякаш ковач бе ударил по наковалнята си. Тя направи още три такива движения и накрая Тобин се наведе през масата, сграбчи блюдото, обърна го с дъното нагоре и полека го постави на масата.
Сви се на стола си със затворени очи, но усещаше всичко. Особено силно усещаше болката.
Един слуга изправи чашата на София и я напълни, после понечи да напълни и тази на Тобин. Той тупна длан отгоре, поклати леко глава и изстена едва чуто.
Тя се обърна към него, сподавяйки една лукава усмивка.
— Какво? Няма ли вино днес, сър Тобин?
Той измърмори някаква ненужна забележка, че не бил жаден, а звукът на собствения му глас едва не проби ушите му.
— Аз пък съм жадна. — Тя пийна малко вино, после се обърна и се наведе напред, изричайки право в лицето му: — Направо ще умра от жажда. Я да видим колко съм изпила? — и тропна чашата точно под носа му.
Стомахът му се преобърна. Той избута чашата и се обърна точно когато един слуга слагаше пред него блюдо, пълно с храна.
Видът на храната накара стомаха му да се преобърне няколко пъти като ловък акробат.
— Не ви ли се яде, сър? — запита София със сладък глас. — Я помиришете само… може би цял месец са приготвяли това вкусно нещо. — Тя даде знак на слугата да вдигне подноса. — Това е възхитителен деликатес, поръчах го специално за вас.
Той се изправи така рязко, че столът му падна назад. Облегалката се удари в пода. Чу как хората му изстенаха в един глас, но не ги виждаше, защото пред очите му имаше някаква зелена мъгла, притисна ръка към устата си и опипом се отправи към вратата.
— Знаеш ли, Едит, че думата „булка“ идва от стара дума, с която са наричали готвачките. — София седеше под огромното ябълково дърво, опряла гръб на ствола и прегърнала колене. Вгледа се в изоставеното птиче гнездо. — Готвачка! — и изфуча недоволно. — Отвратително, нали?
— Не мисля, че е отвратително.
— То е защото искаш да се омъжиш. А аз не искам.
— Мисля, че тогава, когато представяха мистериите, ти искаше да се омъжиш за сър Тобин. Но просто не знаеше кой е той.
— Може би. Само че това беше, преди да опозная истинската му подла природа.
— Той направи глупава грешка.
— А онзи облог беше жесток.
— Но и ти допусна грешки. Помисли си как се отнесе към лорд Джефри и онзи испански принц. Не се държа добре, Софи. Не можеш ли да простиш на сър Тобин?
— Той няма достатъчно ум да поиска прошка — отвърна София разгневена, защото този недодялан простак дори не се бе сетил да й се извини. — Защо да искам да се омъжвам за някого, който има такива надменни обноски и освен това е пияница?
— Не е пияница и ти добре го знаеш.
— Трябваше да го видиш как висеше отвън на кулата онази нощ.
— Празнуваше годежа ви и пийна малко повече. — Едит замълча със замечтан, далечен поглед. — На мен би ми харесало някой мъж да рискува живота си и да се покатери на въже по кулата за мене. Колко романтично е това.
София се изсмя сухо.
— Подбудите му не бяха романтични. Сигурна съм, че не е мислел за мене, когато се е катерил по кулата, а само за себе си и за това, което той е искал. В действителност бих се обзаложила, че е мислел не с главата си, а с нещо съвсем друго.
— Е, май говориш глупости. Защо ще се катери по кулата, ако вътре няма никого? Естествено, че го е направил заради тебе. А и с какво друго би могъл да мисли? Имаме си само главата, за да мислим с нея.
София поклати глава и очерта с крак един кръг в праха под дървото.
— Няма значение.
Едит вдигна очи.
— Ти разбра ли по какъв начин е слязъл долу?
— Според дежурния страж, който го е наблюдавал, той си е измъкнал ръцете от туниката, предполагам, че му е отнело известно време, и после се е спуснал по въжето. Когато се събудих, туниката все още беше прищипана между капаците. Не посмях да ги отворя, защото той можеше още да е там, но след като се облякох, слязох долу и проверих отвън. — София се ухили широко. — Туниката си висеше там, все едно някой е развял синьо-бял флаг, че се предава.
Тя доволно скръсти ръце и се засмя дяволито.
— Със сигурност преживях един от най-хубавите моменти в живота си, когато затръшнах ония капаци. Освен момента, когато казах на прислугата в кухнята, че сър Тобин има нужда да закуси тази сутрин с малко вкиснати змиорки.