— Знаеш ли какво? — поклати глава Едит. — Мисля, че никога преди не съм виждала човек да позеленява. А той беше станал зелен като зелев лист.
— И аз го видях.
— Малко ми дожаля за сър Тобин.
— Дожаляло ти е за него? След всичко, което ми е направил? Та нали си ми приятелка?
— Точно затова го съжалих. Ти ще продължиш да го караш да си плаща за грешките. Тогава може би той трябва да се потруди и да не се прави на такъв глупак, за да не му се наложи да плаща много.
Едит се обърна към София и я изгледа продължително.
— Наистина си влюбена в него, нали?
София не побърза да отговори, само затвори очи.
— Не искам да съм.
— Но си.
София се обърна към приятелката си.
— Не го разбирам. — Гласът й бе станал тих и сериозен.
— Какво не разбираш?
Тя сведе поглед към сключените си пръсти.
— Защо прави всичко, което прави.
— Той е един горделив младеж и винаги е бил такъв, е, може би не много горделив. Брат ми казва, че граф Мерик го е направил такъв. — Едит млъкна за миг и добави: — Той много прилича на тебе, струва ми се, че му харесва да прави нещата така, както му се иска. Упорит е и е преизпълнен с гордост.
— Това ли мислиш за мене? Че съм упорита и горделива?
— Софи, ти си сестрата, която никога не съм имала. Обичам те. Но трябва да си признаеш, че понякога си… доста непреклонна.
— Да. И се гордея с това. Никога няма да отстъпя. Харесва ми да имам собствено мнение.
— Знам. И понякога си пожелавам да правя това, което ти правиш. Иска ми се да можех да съм като тебе. Но не мога. Аз отстъпвам.
— Не, не! Ти не си слаба, Едит. Имаш нежна, любяща природа и всеки те обича.
— Да, но в някоя пълна зала аз изчезвам. А ти никога не можеш да се скриеш, Софи. Когато влезеш някъде, всички го разбират.
— А сър Тобин? Не съм сигурна.
— Той няма очи за друга, освен за тебе. Просто ти си толкова заета да гледаш къде ли не, само не и към него, та не можеш да видиш това.
— Все още не мога да разбера защо постъпва така.
— В повечето случаи реагира на твоите действия. С тебе никак не е лесно, Софи. Ти си го знаеш. Караш хората да се стремят да се приближат към тебе, сякаш трябва да ти докажат, че се интересуват наистина от тебе. Че са достойни. Само виж какво правиш с краля.
София я изгледа с леко свити вежди. Думите й не й харесаха.
— Май днес ти си проницателната.
— Аз съм ти приятелка. Просто ти казвам истината. Би ли искала да те излъжа?
— Както направи за годежния празник ли?
— Не излъгах. — Едит прехапа устни. — Не съвсем. Кралицата ме накара да се закълна, че няма да кажа нищо.
— Дори да ми беше казала, не съм сигурна, че щеше да има значение. — София се изправи и изтупа праха от полата си и от ръцете си. — Ето защо ти простих.
Настана замислено мълчание. София се хвана за един ниско надвиснал клон и се загледа нанякъде, виждайки пред замисления си взор само въпросите, на които нямаше отговор. Въздъхна. Може би никога нямаше да разбере защо той се бе съгласил да се ожени за нея.
— Защо са тия огромни въздишки?
— Защото още не мога да разбера този годеж. Защо избра мене? — И тя погледна приятелката си. — Защо иска да се ожени за мене?
— София почти всеки млад рицар в кралството е искал да се ожени за тебе в един или друг момент. И трябва ли да питаш защо? Ти си толкова красива, само се погледни!
Да се погледне! Да, да погледне външността си. Но може ли някой да види какво се крие зад нея? София продължи да се взира надалече, стиснала клона. За миг й се стори, че ще се разплаче. Чувстваше как сълзите напират в очите й и ридания стискат гърлото й.
— Звънят за вечерня. Трябва да намеря Алебардите.
София изпъшка.
— Толкова съжалявам.
— О, недей. Те ще ме научат на всичко, което трябва да знам, за да управлявам замъка. Днес трябва да се науча да разчесвам вълна.
София се запита дали годеникът на Едит изобщо ще се върне, за да се ожени за нея. Но не каза нищо, защото знаеше, че Едит също се притеснява, макар че се опитваше да го скрие.
Едит се обърна и тръгна. Направи няколко крачки, но изведнъж спря и се извърна към София.
— Ако искаш да разбереш защо сър Тобин иска да се ожени за тебе, защо просто не го попиташ?
11
Последното, което Тобин очакваше, беше съобщение от София. Той мислеше, че тя ще продължи да го избягва, както и преди, стори му се, че вече е изчерпала капризите си и му е причинила достатъчно болка за един ден. Но тя бе пратила прислужничка със съобщение до един от неговите оръженосци, който дотича от конюшнята, където се занимаваше с любимия кон на Тобин.
Тобин го изслуша мълчаливо и вдигна очи от сабята, която лъскаше в момента.