— Тя иска да се срещна с нея в параклиса?
Продължи невъзмутимо да лъска сабята.
— Да, сър.
— Кога?
— Преди предсънята молитва.
— Странно… — измърмори той, прокарвайки парцала по плоската страна на сабята.
Метна парцала на рамо, после потърка замислено с длан наболата си брада, питайки се какво ли е замислила София сега.
Без да каже нищо, вдигна сабята пред себе си, лъч светлина падна върху нея и проблесна ярко — с нея би могъл да ослепи всеки противник, пред когото се изправи, с изключение може би на годеницата си. Без да бърза, Тобин провери острието, прокара палец по него, мъчейки се да предположи за какво ли го вика София. Накрая се предаде, изправи се и с рязко движение пъхна сабята в ножницата.
— Кажи на лейди София, че ще се срещна с нея сега, и то не в параклиса, а в беседката.
Оръженосецът го загледа смаяно.
— Какво има? Да не ми е поникнала още една глава?
Момъкът смотолеви нещо.
— Говори по-ясно, момче. Не те разбирам.
— Няма ли да се срещнете с нея тогава, когато тя иска? Лейди Клио казва, че рицарят отговаря на желанието на своята дама със свободно и щастливо сърце.
Тобин се изсмя сухо.
— Ами граф Мерик прави ли така с лейди Клио? Следва ли я навсякъде като полудял от любов глухар, готов да угоди и на най-малкия й каприз? Не съм го виждал да прави такива неща. Спомни си какво беше положението, когато Мерик за пръв път дойде в Камроуз.
Момчето примигна.
— Да, работите не бяха спокойни.
— Разбери това — изправи се Тобин пред него. — Жените са толкова различни една от друга, колкото са оръжията. Има боздугани, пики, саби, брадви, копия и лъкове. Лейди Клио по-скоро прилича на сабя. Ясно я виждаш, когато се приближава към теб. Но моята лейди София е по-опасна. С нея трябва да си пазиш гърба. Тя е като лък, насочен към тебе от някое високо дърво. Не виждаш какво се доближава, докато не стане твърде късно. И се озоваваш пронизан.
Тобин прекоси стаята, отиде до легена и започна да мие ръцете си от мазнината.
— Неприятното е — продължи той, — че ние, мъжете, имаме нужда от жените също толкова, колкото от оръжията си, както имаме нужда и от конете и броните си. Но странната истина е, че е по-добре да престанеш да обичаш сабята, бронята и коня си, преди да отдадеш сърцето си на жена.
Той избърса ръце и се обърна към оръженосеца.
— Колкото до моята лейди, ако се държа кавалерски, тя ще превърне живота ми в ад. Сега върви и направи каквото ти казах.
Тобин хвърли кърпата настрана и когато вдигна очи, видя, че оръженосецът вече е излязъл.
— В двора? — София се извърна рязко и се вгледа в оръженосеца на Тобин. — Сега?
Момчето стоеше на вратата, пристъпвайки нервно с големите си крака, и я наблюдаваше внимателно сякаш, очакваше всеки момент тя да изтегли оръжие и да го накълца на парченца.
София се заразхожда из стаята. Това не влизаше в плановете й. Защо Тобин постъпва така? Спря на място, кръстоса ръце на гърдите си и нетърпеливо тропна с крак. А сега какво?
Вирна брадичка и каза:
— Кажи на господаря си, че не мога да дойда сега. Имам много работа. — И махна с ръка. — Кажи му, че ще свърша след малко, да кажем, след два часа. Тогава ще се срещнем. При кладенеца до източната стена.
— Да, милейди. — Момъкът леко се поклони и се отдалечи. София се тръшна на леглото и подпря брадичка в юмрука си.
Цели два часа. Какво, за бога, ще прави тя цели два часа?
— В конюшнята след вечернята? Наистина ли мисли, че ще ида да се срещна с него в конюшнята?
София се облегна назад на стола, седнала до прозореца на приемната, и се загледа в оръженосеца.
Алебардите бяха слезли до склада да донесат една кошница прясно остригана и изпрана вълна. Едит седеше близо до нея и с изострено внимание разчесваше едно повесмо вълна с голям гребен за разчесване. София бе седнала в удобния стол и уверено предеше с малкото си вретено.
Оръженосецът отмахна кичур влажна коса от очите си, поизправи рамене и зае малко по-уверена стойка.
— Да, милейди. Той трябва да се погрижи за коня си. Моли… не… ъ-ъ-ъ… по-скоро иска, не, и това не е така… — и той се заплете окончателно.
Накрая вдигна объркан очи.
— Сър Тобин каза, че можете да се срещнете с него там.
— О, така ли?
— Да.
— Аз също си имам планове и задължения.
— Софи — предупреди я шепнешком Едит.
София й отвърна също шепнешком:
— Знам какво правя.
Обърна се към момчето, чиято плоска вълнена шапка бе кацнала накриво върху разрошената му коса.
— Кажи на сър Тобин, че не мога да се срещна с него на следобеднята. Тогава ще имам работа. Може да му кажеш, че ще го чакам преди вечернята, да кажем, един час преди нея. Ще се срещнем… — замълча, извърна се, прехапа устни, а в това време Едит й замаха сърдито, протестирайки, но София не й обърна внимание и продължи: — Ще се срещнем на входа на зеленчуковата градина близо до кухнята.