Момъкът кимна и приведе рамене.
— Да, милейди — отговори с въздишка. — Ще му кажа. — Бавно се обърна и излезе от стаята.
— Играеш си с огъня. Иди се срещни с него, където той иска.
— Няма. Той упорства.
— А ти не упорстваш ли?
София махна сърдито с ръка.
— Няма значение. Всички знаят, че съм упорита. Освен това, моя беше идеята да се срещнем. Аз трябва да кажа къде и кога.
Тя остави настрана хурката и вретеното, стана и прекрачи купчината изпредена вълна. Насочи се към прозореца, подпря ръце на перваза и зачака оръженосецът да излезе от вратата. Загледа го как се насочва тичешком към конюшнята и перото на шапката му подскача при всяка стъпка.
— Конюшнята преди следобедня — измърмори тя. — Уф! Той за каква ме мисли… за някоя млекарка ли?
— При западната стена преди вечерня?
Тобин тръсна глава и се загледа в подковата на коня. Взе специалното шило и започна да чисти подковата и копитото, докато не остана заседнало никакво камъче, нищо, което да кара коня му да куца.
Надигна се, прокара ръка по крака на коня, търсейки евентуални подутини и схванати мускули. Не откри нищо.
Изправи се в цял ръст.
— Пред ковачницата един час след следобедня.
— Но, сър…
— Просто й предай съобщението.
Тобин се обърна и излезе от конюшнята.
Не мина много време и целият замък разбра какво става. Някои излязоха в двора, за да пресрещнат горкия объркан оръженосец с парче сирене или чаша бира, докато той сновеше напред-назад, катерейки се по стълбите на кулата и слизайки само след минута.
На смрачаване оръженосецът припадна от изтощение и се строполи насред двора с подгизнала от пот туника и пречупено перо на шапката. Хората на сър Тобин го отнесоха в една стая, измиха го със студена вода и му дадоха да вечеря една сочна говежда пържола и обилно количество от най-хубавото френско вино на краля.
Не след дълго крал Едуард повика сър Тобин в соколарната. В същото време кралица Елинър призова лейди София да се яви пред нея в същата тази соколарна. Едуард и Елинър стояха един до друг на входа, чакайки търпеливо сър Тобин, който се приближаваше от запад, и лейди София, която идваше от изток. И двамата спряха внезапно, когато зърнаха кралската двойка.
Едуард ги прониза с черен поглед и изрече:
— Вие двамата имате среща тук в соколарната… — замълча за миг и се чу камбаната за вечерня. — А, да, за вечерня. — И се обърна към Елинър: — Да се оттеглим, скъпа, и да оставим тези две влюбени птичета да си гукат.
— Да, сир — изрече с усмивка Елинър, полагайки пръсти върху ръката на краля. — Може би трябваше да ги повикаме в гълъбарника — там се гука още по-добре.
— Така ли мислите? Хм. На мен ми се струва, че тук могат до насита да се кълват един друг. — Едуард вдигна дългата си ръка и стисна пръсти в юмрук, както правеше винаги, когато трябваше да спечели някоя битка. И извика така, че всички да го чуят: — Нека да хвърчи перушина!
И кралят и кралицата излязоха.
12
Тобин се почувства така, сякаш всеки момент щеше да се изправи срещу враг на бойното поле. Усещаше същото напрежение във въздуха. Тя стоеше пред него, без да се помръдва. И бе стиснала здраво челюсти. Единствените звуци наоколо им бяха шумоленето и пърхането на кафезите с ловни соколи на краля. Няколко перца излетяха от близкия кафез и леко се приземиха на мръсния под. Чу се остър пронизителен птичи крясък. Но никакъв звук, издаден от човешко гърло.
Въздухът се сгъсти и натежа, все едно щеше всеки момент да завали дъжд или сняг. Тя изглеждаше като замръзнала, опряла ръка на каменната рамка на вратата, с вцепенено изражение като мраморна статуя. Единственото движение, което се забелязваше по нея, беше лекото повдигане и спадане на гърдите.
Днес цял ден Тобин се бе борил с нея — с тази жена, която бе избрал да стане негова съпруга, с тази, чиято ръка се бе наложило да спечели, служейки на краля. Но като я погледна така застанала пред него, си припомни мразовитите нощи в северните походи, когато дъждът, снегът и ледът вцепеняваха полугладните бойци… сега всичко му се стори отдавна отминало и той знаеше, че си е струвало.
Тя беше красавица. Невероятна за очите на всеки мъж и жив ад за ума и тялото му. Колкото пъти спреше поглед на нея, подтикнат от някаква странна нужда, толкова пъти осъзнаваше защо всеки млад благородник в кралството бе искал да я има за съпруга. Разбираше защо всички биваха покрусени, когато тя покажеше, че не иска да има нищо общо с тях. Разбираше защо така отчаяно се стремяха към нея. Разбираше гнева и нуждата да й отмъстят заради поруганата си гордост.