Но след като две дълги години се бе подчинявал на прищевките на Едуард, той бе успял там, където те се бяха провалили. Тя беше негова. Годежът бе подписан и благословен от църквата и оттук нататък само смъртта можеше да разруши този съюз между краля и неговия баща. А това никога нямаше да се случи.
Тя стоеше пред него, отчаяно опитвайки се да изобрази безгрижие, но това не й се отдаваше. Мъчеше се да си придаде вид на недоволна. Той едва не се изсмя, защото не беше сигурен кой от кого трябва да е недоволен днес. Накрая реши, че достатъчно я е измъчил за един ден, затова пръв проговори.
— Искаше да ме видиш.
Тя не отвори уста, а продължи да стои там, вече, без да изглежда сърдита или нацупена, а само малко объркана, сякаш току-що се е събудила и не знае къде се намира. Това нейно лице, тази уязвима страна от нея, която досега Тобин не бе познавал, го накара да отстъпи.
Той бавно скъси разстоянието помежду им, приближавайки се към нея така, както се доближаваше до най-дивите коне в конюшните на Де Клеър. Заговори меко, с примирителен тон. Не каза нищо друго, само повтори няколко пъти името й.
Тя се обърна и го загледа с дивните си пурпурни очи, нежните й устни се открехнаха, сякаш го очакваха. В този момент той искаше само едно — да я обгърне и да я прегръща, докато и двамата не почувстват нужда от нещо повече, отколкото само да докосват устните си и да се наслаждават на близостта си.
Леко прокара показалец по линията на челюстта й нагоре до меката долна повърхност на ухото, край което се къдреха нежни черни кичурчета коса.
Наведе глава и доближи устни до нейните. Господи, колко я искаше. Когато устните им се докоснаха, тя премига, сякаш едва сега го бе забелязала.
И внезапно го отблъсна.
— Недей!
Гласът й се извиси в остър писък, сякаш бе изплашена. Но София Хауърд не беше девойка, която лесно се плаши, затова той не обърна внимание на думите й.
Тя бързо се съвзе.
— Трябва да поговорим — продължи вече с по-спокоен глас.
Той се изсмя остро.
— Ако сме дошли да си говорим, значи и двамата имаме какво да си кажем. Не знам защо ме повика тук.
Тя измърмори нещо неясно.
— Не те чувам, София. Погледни ме.
Тя го изгледа и присви очи, сякаш го обвиняваше, че не може да намери думите, от които има нужда.
— Исках да ти питам нещо.
— Какво?
София изправи рамене и вдигна царствено брадичка.
— Защо поиска да се ожениш за мен?
Значи за това била цялата работа. Той се запита какво ли ще направи тя, ако й каже истината: че я иска, защото е невиждана красавица, защото всички мъже, които познава, също я искат, защото е живо предизвикателство, а той обича предизвикателствата, и защото поради някаква причина, която така и не може да обясни, още първия път, щом я е видял, е решил, че е бъде негова.
Ако я излъже и й се врече във вечна любов, ако се направи на омаян от любов глупак, тя ще използва този обет срещу него и няма да го остави на мира. А София не беше противник, на когото умният боец би отстъпил дори една педя терен.
Тук ставаше въпрос за гордост, както винаги в отношенията помежду им. Тя и без това имаше високо мнение за себе си. А той бе решил да не раздухва това чувство. Затова се облегна на един стълб, кръстоса ръце и я загледа.
Тя зачака отговора му, докато той се мъчеше да го формулира възможно най-добре.
— Чакам.
— Виждам.
— Да не ми готвиш сега някаква лъжа? Затова ли се колебаеш?
— Не. Ще ти кажа. Ти притежаваш много земи и богатства, София. И благодарение на всичките ти номера в последните няколко години кралят много искаше да те омъжи.
Тя стоеше срещу него с абсолютно безизразна физиономия.
— Така, както аз виждам нещата, ако аз не се оженя за тебе, никой няма да се ожени.
Тя си пое дълбоко дъх с остро изсъскване.
— Трябва да си признаеш, че положи достатъчно старания да прогониш всички възможни ухажори. И ако аз не се бях пожертвал, тогава…
— Ти си се пожертвал? — София пребледня и само след миг лицето и шията й се наляха с гъста червенина.
— Знаеш какво искам да кажа. Някой трябваше да го направи, иначе животът в кралството щеше да се превърне в същински ад. Всеки път, когато ти отблъскваше някой кандидат, Едуард увеличаваше данъците на васалите си, за да може да добави още злато към твоята зестра. Истината е, че никой от нас не може да си позволи това. А пък и защо да не те искам? Като се има предвид голямата ти зестра, мога да се примиря почти с всичко, дори с една разглезена жена, свикнала да прави само пакости.