Тя бе станала пурпурночервена и едва дишаше.
— Такива пакости като свинските мехури, пълни с вода, или жабите в леглото ми. — Той се отдели от стълба и протегна ръка. — И преди да кажеш нещо, знам, че си платила на момчето от конюшнята да ми пъхне жабите в леглото.
Тя беше толкова сърдита, че сама би могла да бълва жаби. За миг той се запита дали в желанието си да сломи нейното упорство не е попрекалил.
— Свърши ли? — изрече тя остро.
Бе изправила сковано рамене, стиснала пръсти пред себе си, с побелели, безкръвни кокалчета.
— Смятам, че достатъчно добре обясних подбудите си.
— Хубаво.
Тя се обърна и се отдалечи от него.
С високо вдигната глава и равномерни стъпки. Той я загледа и се възхити на самообладанието, с което тя прекоси двора и потъна във входа на кулата, който водеше към стълбите за горния етаж.
Само за миг — докато още усещаше тихото й самообладание край себе си, в същия миг, когато луната се подаде над източната стена, извисявайки се като блестящите сърпове, с които селяните изтръгваха класовете жито от земята, — той се попита дали не е допуснал грешка.
Тя бе допуснала грешка. Беше си позволила да повярва, че някой може да я обича. И докато се отдалечаваше от него с високо вдигната глава и сухи очи, София осъзна, че това е най-трудното, което някога бе правила.
Глупачка! Глупачка! Така крещеше разумът й с всяка следваща стъпка.
Устните й започнаха да треперят и тя силно ги стисна. Влага се надигна в очите й и започна да пари под клепачите. Тя преглътна сълзите и пое бавно по стълбите, изкачвайки ги една по една, докато най-накрая се озова в стаята си, където свещите все още не бяха запалени и мрачината се спотайваше вече в ъглите.
След миг се хвърли на леглото си зарови лице в длани и заплака. Той не я искаше. Искаше само кралят да е спокоен и той самият да се докопа до зестрата й.
София захлипа така силно, че дъхът й секна. Плачеше за всичко, за което досега не бе плакала. Плачеше за всичко, което бе загубила. Плачеше, защото изобщо се бе осмелила да повярва, че на света има нещо толкова хубаво като любовта. Плачеше, защото в нея не бе останало нищо друго, освен цял кладенец сълзи.
Мина много време, преди да успее да стане от леглото. Луната се бе издигнала като тънък блестящ сърп в черното нощно небе. Тя сведе поглед засрамена, защото разбра истината: Не е достойна никой да я обича. Баща й не бе могъл да я обича. Тобин също.
Всички кандидати за ръката й я бяха искали само заради нейната външност — едва сега го осъзнаваше. Но всички се бяха провалили, не бяха могли да й докажат, че искат от нея нещо повече от външната й красота, за да се гордеят с нея така, както воините се гордеят с оръжията си. Тя беше притежание. Украшение.
И толкова глупаво бе пренебрегнала единствения урок, който така рано бе научила в живота си, единствения, който бе научила от баща си.
В отчаяната си нужда да накара Тобин де Клеър да я обича тя бе забравила, че не може да си позволи да има нужда от каквото и да било. Особено от нещата, които не би могла да има.
Не бе имала баща и майка, не можеше да има нужда от тях. Не бе имала любов, не й бе позволено да изпитва нужда и от любов.
Бяха я изоставили съвсем млада и тогава тя бе разбрала, че трябва да умее да контролира всичко. Но бе забравила. Бе забравила защо се е държала винаги настрана от всички, които се правеха, че искат да й помогнат. Горчивата истина беше, че нямаше кой друг да й помогне, освен самата нея.
Тя започна отново да хлипа, изплаквайки мъката си от всички глупаво пропилени мигове, когато бе мечтала, че животът й може да стане по-различен. Не можеше да се надява на друг, освен на себе си. Не можеше, защото всички други щяха да я изоставят.
Отправи се към масата, запали свещта и я извади от железния свещник. На масата стоеше полирано метално огледало, в което всяка сутрин се оглеждаше, за да види в какво състояние е косата й. Наведе се и се вгледа в отражението си, видя как сълзите къпят по лицето й, видя подутите си устни и зачервените си очи, петната по лицето от тези сълзи, които не трябваше да пролее.
Изтри ги и отново погледна лицето си, лицето, което всички твърдяха, че е безупречно красиво. Лицето, заради което хората я гледаха.
Остана дълго време взряна в огледалото, после го захвърли в другия ъгъл на стаята. То се удари в каменната стена със силно издрънчаване.
Красотата нямаше никаква цена. Тя не бе успяла да й спечели майка. Красотата не бе задържала баща й при нея. Не бе го накарала нито да я обича, нито да я цени. Красотата й бе създавала само неприятности.