София се изправи, отиде в другия ъгъл на стаята, наведе се и вдигна огледалото, после се насочи към раклата до леглото си и извади кошничката с бродерия. Взе малките ножички във форма на лебед, върна се при масата и подпря огледалото на стената.
Дълго гледа отражението си. После взе ножичките и извади малката кама от колана си. Погледна ги, питайки се кое ще нанесе повече щети. Взе камата и я вдигна към лицето си.
Погледна се в огледалото, стиснала камата. Сълзи потекоха от очите й и замъглиха отражението. Тя сграбчи голям кичур коса и го отряза. После сграбчи друг и го отряза, след това още един, дългата й черна коса започна да пада на купчини около нея на пода.
Когато свърши, остави камата на масата и започна да реже остатъка от косата си с ножичките, докато по главата й останаха да стърчат само снопчета, наподобяващи зъберите на западната стена.
Тогава София стана, взе една кожена торба, която висеше на куката наблизо, и натъпка вътре всичките отрязани кичури коса, а после върза здраво вървите на торбата. Легна на леглото, сви се на топка и притисна отчаяно рамене с дланите си. Очите й бяха уморени и пареха от пролетите сълзи. Затвори ги и след миг заспа.
Бе минало доста време от следобеднята на следващия ден, когато Парсин, капитанът на войниците на Тобин, го откри в конюшнята, където конят му дъвчеше доволно сеното и вече не показваше никакви признаци на куцане.
— Сър!
Тобин се обърна.
— Да?
Мъжът му подаде кафява кожена торба.
— Казаха ми, че това е ваше.
— Мое? — вдигна вежди Тобин. — Откъде го взе?
— Рано сутринта, като излизахме на лов, един слуга дотича при мене и ми каза, че сте търсили това. Помоли ме да ви го предам.
Тобин не бе търсил нищо. Погледна торбата, премери тежестта й, опита се да разбере дали не е някаква измама. Знаеше историята за един човек, на когото дали някаква торба, казали му, че е подарък, а вътре имало змия. Но му се стори, че тук няма змия. Пусна я на земята, коленичи и развърза вървите. Надникна и видя нещо черно.
Смръщи вежди и обърна торбата.
Купчини блестящи черни кичури, черната коса на София изпадна на жълтата слама на пода.
Той я загледа смаян, после се изправи и изруга яростно. След секунда се обърна и тресна с юмрук дървената стена.
Капитанът трепна.
Тобин се извъртя рязко към него.
— Какъв слуга? Къде?
— Не го познавам, сър, носеше червена шапка. Лицето му беше черно и изцапано. Беше с вълнена туника, кафява…
— Накъде отиде тя?
— Не знам. Не… — и замълча стреснато. — Тя?
— Да, този слуга е бил моята годеница.
Парсин го изгледа жално.
— Не знаех, че е тя. Аз…
Тобин вдигна глава.
— Не си виновен. Но я си помисли. Какво друго видя?
— Повече не я видях, след като изтича навън през портата. — Тобин мълчеше. — Той, искам да кажа, тя излезе от замъка почти едновременно с каруците за храна.
Тобин поклати глава. Беше късно следобед и София имаше почти цял ден преднина. Излезе от конюшнята, сипейки яростни проклятия, в които се примесваха думите „жена“, „коса“, „инат“ и „глупачка“. Дългите му крака сякаш изяждаха разстоянието, докато вървеше, стиснал юмруци, към покоите на краля, за да съобщи на Едуард какви глупости е направила сега София.
Някъде далече, близо до Кентърбъри, на няколко мили от Лийдс, един млад тъмнокос момък с червена шапка и груби вълнени дрехи, със зацапано от пепел лице се присъедини към един керван жонгльори и клоуни, тръгнали към Лондон.
13
Следващите дни бяха цяло приключение за София. Тя пътуваше с малка трупа актьори, водена от любезен млад мъж, чиято коса имаше цвета на медните пенита, спечелени от представленията му. Беше жонгльор, казваше се Алън от Уизбъри и успяваше да очарова зрителите, да ги накара да плачат и да се смеят. С него пътуваше бащата на жена му Бърнард, масивен мъж, който ходеше по въже и изпълняваше акробатични номера, а освен това представяше и една огромна танцуваща мечка на име Сатана.
Друг член на групата беше Миранда, жената на Алън и дъщеря на Бърнард, която врачуваше, но също можеше да ходи по въже, независимо на каква височина е от земята, освен нея в трупата бяха още и шестгодишните й дъщери близначки Мод и Матилда. Те си приличаха ужасно много и правеха забележителни скокове и превъртания, подпомагани от баща си и дядо си.
Никой не знаеше, че София не е момчето, за което се представя. За тях тя беше едно сираче — а това си бе чистата истина, скитниче — което също беше истина, и разказвач на причудливи истории… София предполагаше, че винаги е била много добра лъжкиня.
Животът в замъците на краля я бе научил на много неща за мъжете, защото около нея винаги бе имало много мъже, които да наблюдава. Отрано бе разбрала, че мъжете обичат да ругаят и да плюят. Освен това обичат и да се хвалят дори и за най-малките си преживелици, обичат и да си подмятат различни неприлични шеги. Бе чувала слугите да си разправят как са наблюдавали слугините да се къпят в реката или как са гледали забавленията на началника на конюшнята с готвачката. С една дума, да бъдеш мъж според нея означаваше да бъдеш възможно най-груб и безцеремонен.