В Лийдс настъпи истински ад. Крал Едуард бе така вбесен, че искаше да обяви награда за главата на София. Каза, че по този начин цялата страна ще тръгне да я търси и ще я намери, преди да се е забъркала в някоя смъртоносна бъркотия. Тази идея му харесваше, защото щяха да я върнат след броени дни и тогава лично той щеше да я убие със собствените си ръце.
Кралицата обаче не му позволи да обяви награда за нея и го накара да разбере, че тъкмо това сериозно би изложило на риск сигурността на София.
Тобин обяви, че тъй като годежът е законно сключен, сега отговорността за нея се пада на него. И само на него. Закле се в сабята си, че ще я намери и ще я докара обратно.
Едуард и Елинър скоро трябваше да заминат за замъка Камроуз в Уелс, където трябваше да присъстват на кръщаването на поредния син на граф Мерик, кръщелника на Едуард. Това бе добре дошло за Тобин, защото предпочиташе сам да търси София, придружен единствено от своите хора, без да си създава неприятности с присъствието на дружинниците на краля. Беше сигурен, че Едуард му е позволил да търси сам София единствено защото се налагаше да замине за кръщенето в Камроуз.
И Тобин започна да я търси. Заедно с хората си прерови цялата околност на Лийдс. Войниците му разпитваха всички минувачи и когато стигнаха около Кентърбъри, попаднаха на следа.
Денят преминаваше в нощ, нощта се сменяваше с ден, но все не успяваха да я открият. Сякаш се бе стопила във въздуха. Вече наближаваха Лондон, където Тобин знаеше, че всеки би могъл да се скрие и да остане неоткрит с години.
Беше вече късен следобед, небето се бе смрачило, нощта почти беше настъпила и заваля дъжд. Облаците започнаха да изсипват поройни струи, които разкалваха пътя и забавяха хода на конете. И Тобин, и хората му бяха подгизнали до кости, когато стигнаха близо до Рочестър. Тобин знаеше, че трябва да даде почивка на войниците си. Влязоха в един хан, настаниха се, но той не можа да мигне. Лежеше и мислеше какво би могло да се случи на София. Тя беше толкова глупава, толкова млада и наивна.
Обърна се настрана и стовари няколко пъти юмрук върху сламеника, за да се опита поне малко да се успокои.
Но не можа.
Истината беше, че никак не му се лежеше на това легло. Искаше да я намери. Искаше да скочи на седлото и да прерови цялата околност. Молеше се господ да му даде знак, някой отнякъде да му посочи следа, просто да знае, че тя е жива и здрава.
Затвори очи, пое си дълбоко дъх, после издиша бавно. Винаги правеше така преди битка, за да се успокои. Силните чувства винаги му бяха създавали притеснения. Но той знаеше как да се справя. Граф Мерик винаги му бе казвал, че гордостта и гневливият му темперамент по всяко време могат да го вкарат в неприятности.
Трябваше да се научи да контролира онова, което Мерик наричаше младежки чувства.
Тобин ужасно мразеше, когато Мерик беше прав.
И лежеше тук, чувствайки се ужасно безпомощен, ядосан и изплашен. Не беше се тревожил толкова много още откакто сър Роджър де Клеър бе изчезнал почти под носа му. А той не обичаше особено много Роджър. И както се разбра впоследствие, Роджър наистина бе претърпял злополука. Меко казано. Бяха го обесили в една горичка, бяха го оставили да умре бавно и мъчително, докато не го бе открила една млада дивачка на име Телери, която сега беше негова съпруга.
Ами ако някой сега беше обесил София?
Тобин се извърна рязко на другата страна и изруга. Всеки път, щом затвореше очи, виждаше лицето й, такова, каквото го бе видял за последен път: гордо вдигнатата брадичка и абсолютното самообладание, когато той глупаво й бе изложил несъстоятелните си доводи защо бил реши да се ожени за нея.
Бе излъгал. Бе излъгал нея, а може би лъжеше и себе си. Истината беше, че не знаеше какво чувства. Със сигурност знаеше само едно — че е объркан. Винаги беше объркан в близост до нея. И всеки път, когато тя го оставяше, той усещаше, че може би е направил нещо погрешно… отново. Почти му бе станало навик. В нейно присъствие винаги казваше или правеше някоя глупост. Думите, отправени към нея, идваха от неговото его и от гордостта му. Не можеше да говори искрено, от сърце, защото не беше сигурен, че изобщо има сърце.
Но гордост имаше. С гордостта беше трудно, тя оцветяваше начина, по който човек виждаше всяка ситуация, и правеше така, че дори най-невероятната глупост да изглежда като единственото правилно нещо. Гордостта именно го бе накарала да й надрънка всичките ония глупости.