Алън кимна, потупа я по рамото и отиде да говори с Бърнард. София вдигна очи и срещна погледа на Миранда.
— Ти беше добра с мене. Много ти благодаря.
Протегна ръка и сложи няколко от спечелените монети в ръката на Миранда.
— Не, не бива… — каза Миранда и се опита да й ги върне.
— Напротив, моля те. Вземи ги. Аз имам още.
Миранда я изгледа.
— Не знам що за човек си или защо те е страх да продължиш с нас, предполагам, че е поради същата причина, която те кара да се правиш на момче.
— Значи знаеш.
Миранда кимна.
— Другите знаят ли?
Жената поклати отрицателно глава.
— Понякога за жената е трудно да разпознае другата жена насреща си. — И Миранда се усмихна. — Желая ти всичко най-хубаво… Нед.
София я прегърна и прошепна:
— Казвам се София.
Влезе във фургона и прегърна близначките, за да се сбогува с тях. После пожела всичко хубаво на Алън, Бърнард и на огромната спяща мечка.
Скоро София остана сама на пътя, махайки им за сбогом. Ръката й се умори, затова тя я спусна и остана да ги гледа, докато двата фургона се превърнаха в неясни, отдалечаващи се и все по-смаляващи се силуети.
Накрая тя се обърна и застана неподвижно.
Какво да прави сега? Къде да отиде?
Кръстоса ръце и тупна с крак — това й помагаше да мисли. Можеше да поеме обратния път към Лондон, както им бе казала, че ще направи, и наистина да вземе да опознае града, да се вмъкне в неговите потайности, но този път щеше да внимава за свинете по улиците.
Да, вероятно така щеше да направи. Тръгна, но след няколко крачки се спря, защото се сети за дома си… не точно за дома си, защото родният й дом беше замъкът Торуик, в който бе прекарала първите четири години от живота си и който беше част от нейната зестра. Но доколкото си спомняше, там бе останал само икономът, назначен от краля, заедно с няколко слуги, за да поддържат имението в що-годе приличен вид.
Не, домът, за който мислеше, беше Лийдс или Уиндзор. Където бяха кралят и кралицата, там беше и нейният дом, предположи тя. Единственият дом, който си спомняше. Застана неподвижна, замислена за дома си. Запита се какво ли са си помислили за нейното бягство и виновно прехапа устни. Не беше се сбогувала с Едит, нейната най-добра приятелка, не беше се сбогувала дори и с кралица Елинър.
Когато си спомни за тях, изпита усещането, че е изгубила нещо значимо и ценно. Затвори, очи връхлетяна от пристъп на носталгия, и заплака. Не можеше да повярва, че отново плаче! Като пълна глупачка стоеше насред пътя и плачеше за всичко, което бе смятала, че ненавижда.
Би се обзаложила — и то преди не много време, — че никога, ама никога няма да изпита такива чувства. Но ги изпитваше. Плачеше за дома си. Плачеше, защото бе излъгала едни добри хора. Плачеше, защото не й харесваше това, в което се бе превърнала.
Колко грозно бе да види себе си като един пълен егоист. Застанала насред пътя, София осъзна, че е направила ужасни грешки, само защото силно е искала да прави това, което й се ще, а не това, което другите искат.
Никак не се гордееше с постъпката си, съвестта я гризеше като червей, който скапва ябълката. Затова тя си пое дълбоко дъх и тръгна напред, опитвайки се да пренебрегне чувствата си. Но скоро, за да заглуши неумолимо надигащата се вина, тя се затича напред по пътя, който водеше на юг.
Тичаше така, сякаш се опитваше да избяга от това, което бе направила.
Не мина много време и София започна да се уморява, престана да тича и отново тръгна почти бавно, подритвайки изпречилите се по пътя й малки камъчета.
Запита се колко ли пъти може да ритне едно и също камъче пред себе си, докато стигне до селото. Колко ли пъти трябва да го ритне, докато стигне чак до Лондон. След миг спря и се огледа.
Беше съвсем сама.
Усещането бе странно. Не знаеше дали й харесва. Чудна работа. Когато нямаш нещо, то ти се струва най-ценното на света, а когато го получиш, излиза, че този факт с нищичко не те е променил.
Един майски бръмбар избръмча покрай лицето й и тя махна с ръка да го пропъди. От двете страни на пътя имаше дървета. Далеч на запад се забелязваха ниски храсти, зад тях гъсти гори. Тя отново тръгна, надявайки се, че скоро ще намери хана, но нямаше представа колко са се отдалечили от него. Беше гладна и уморена, но за свой късмет забеляза няколко ягоди, скрили се под крайпътните гъсталаци.
Отби се от пътя и пропълзя под храстите, чиито тръни не закъсняха да издерат дрехите й. Напълни полата на туниката си с диви ягоди, седна край пътя и ги изяде всичките. Бяха сочни и сладки и това я накара да си спомни сладкишите по празниците и топлите кифли, които излизаха още димящи от фурните.
Отпусна се по гръб да си почине. Само за малко. Подложи длан под бузата си, отпъди няколко мухи и след малко заспа.