— Да не мислиш, че някое гълъбче ще долети тука?
Като чу дращещия звук на непознат глас, София отвори очи, но не помръдна. Гласът беше изненадващо близко.
— Да — дочу се един още по-дразнещ глас. — Ще повървим малко по тоя път, приятел. Все трябва да срещнем някой, който е готов да се раздели с кесията си, за да запази живота си.
Мъжът се разсмя, чуха се и други мъжки смехове.
— Че какво пък, може да си загубят и кесиите, и вратовете!
София настръхна от жестокия смях, последвал тези думи.
Чу как наблизо пристъпват коне, но не знаеше колко са разбойниците. Оттук виждаше само краката на три коня. Гласовете обаче бяха повече от три. Мъжете бяха спрели в горичката оттатък пътя, може би бяха много близо до нея.
Тя беше ужасно изплашена, затова само продължи да диша плитко от страх да не я усетят. Ако можеше да ги види, значи и те можеха да я видят. Само трябваше да погледнат към нея.
Една пчела забръмча край близкия храст, после се приближи към нея и започна да кръжи над главата й. София затаи дъх и се замоли пчелата да отлети.
Махай се! Махай се!
Пчелата я ужили и София трепна, но прикри уста с две ръце, за да не извика. Ужиленото ухо я пареше ужасно, болката слизаше надолу по врата и рамото. Тя усещаше как пчелата се опитва да освободи жилото. Сълзи напираха в очите й, затова София стисна клепачи и остана да лежи неподвижна, чакайки да чуе, че мъжете се отдалечават.
Пчелата престана да бръмчи и съвсем утихна. Мъжете размениха още няколко думи, после София с облекчение чу тропота на отдалечаващи се конски копита.
Един стон се изтръгна от устните й и тя бавно се изправи на колене и лакти. Страхът и облекчението отприщиха сълзите и те потекоха по бузите й.
Остана още дълго време коленичила зад храстите, после изтръска пчелата от себе си и се отпусна назад, опитвайки се да се овладее. Цялата трепереше, коремът й бе свит на възел.
След миг чу конско изцвилване. Бе толкова близо, че имаше усещането, че копитата на коня са надвиснали над главата й.
В далечината се дочу мъжки вик.
О, господи, видели са я.
16
София се обърна и затича към гората с всичка сила. Сърцето й биеше като боен барабан. Листа и клони я шибаха по лицето и ръцете, но тя продължаваше да тича. Прескочи един паднал дънер и се подхлъзна по влажния мъх. Падна на колене, но почти моментално се изправи. Не беше сигурна дали ездачът я е последвал или чува само оглушителното туптене на собственото си сърце.
Не посмя да спре и да се огледа, продължи да тича през гъсталака и изскочи на една полянка. Претича през полянката с цялата бързина, на която бе способна, защото знаеше, че животът й зависи от това. Когато навлезе отново в гъстата гора, свърна на север, надявайки се преследвачите да я изгубят.
Пъхна се под едно паднало дърво, после се закатери по стръмните скали и почти се изпързаля надолу по един сипей, стигайки в крайна сметка до малка полянка, където имаше поточе. Преброди поточето и се затича към букет гъсто израснали стари дървета, чиито клони се простираха почти до земята.
Огледа се наляво и надясно, втурна се към едно огромно дърво в средата на горичката, подскочи, хвана се за един клон и ловко се покатери нагоре. Скри се в короната на дървото с бясно туптящо сърце и ужасно задъхана. Задиша плитко, защото беше страшно уплашена.
Дочу изплющяване на камшик. Явно се приближаваше някой конник. София замръзна, кацнала на дървото.
Не смееше да помръдне. Бе притиснала колене до гърдите си. С едната ръка се държеше за клона над себе си, а с другата бе обгърнала ствола. Не смееше и да диша, защото животът й зависеше от това.
Почти нищо не виждаше от гъстата зеленина и не се решаваше да помръдне. Страх я беше да се срещне с онова, което може би щеше да надникне иззад листата. Сега най-важното беше да остане скрита на това безопасно място.
Видя само един ездач. Мъж. Чуваше ускореното му дишане, сумтенето на коня му, тежкия тропот на копитата.
Времето пълзеше толкова бавно, сякаш бе изминала цяла година. В корените на косата й започна да се събира пот и да се стича на ручейчета по врата и челото. София стисна още по-здраво ствола на дървото. В дланите й се забиха ситни тресчици.
За миг й се стори, че конникът я е открил. Затаи дъх, не смееше да направи никакво движение, не смееше дори да диша от страх, че той ще разбере къде е тя.
Но точно тогава чу издрънчаване на шпори, мъжът смушка коня си и продължи на север.
София изпусна дъх и се поуспокои. Чуваше как сърцето й бие едва ли не в ушите. Пот капеше от слепоочията. Изчака доста време, преди да се реши да помръдне. Поизправи се и балансирайки на клона, се хвана за вейките над главата си и се огледа наоколо.