Още в същия момент го забеляза — висок, богато облечен рицар, със силна фигура и непроницаем израз на лицето. Тя наведе леко глава и смръщи вежди. Странно, беше почувствала присъствието му още преди да го види.
Погледна го в очите.
Той стоеше, извисил се с цяла глава над веселата тълпа, лицето му бе отчасти скрито от сянката, която едно развяващо се кралско знаме хвърляше върху него. Бе скръстил ръце на гърдите си и тя не можеше да различи орнаментите на синята му туника.
София се покачи на едно празно сандъче, което някой бе изоставил, и се надигна на пръсти, за да може по-добре да види лицето му.
И го видя!
Ябълката падна от омекналите й пръсти и тупна на земята.
Вятърът изведнъж спря, сякаш обедното слънце го бе разтопило. Знамето увисна и стрелата, изрисувана на него, сочеше точно към тъмнокосата глава на рицаря.
Внезапно изплувало под светлината, лицето му се виждаше съвсем ясно: с решителни ъгловати черти и такива тъмни сенки, застинали под скулите и под издадените вежди, че слънцето сякаш не можеше да проникне там и да ги разтопи.
Погледът му лениво бродеше из тълпата. Той изглеждаше отегчен, сякаш всичко му бе познато, сякаш беше виждал това и преди и изтънченият му вкус го отхвърляше. Бе наметнал надменността на раменете си по същия начин, по който бойците намятаха плащове с бойни цветове, и сякаш предизвикваше хората да му обърнат внимание.
За София това бе възхитителна гледка, защото толкова дълго бе виждала как възрастни, зрели мъже се влачат в краката й и възхваляват красотата й по такъв начин, сякаш нямат и капчица гордост. Често си бе мислила, че мъжете са достойни за съжаление. Докато не бе видяла този мъж. Той изобщо не беше за съжаление. По-скоро тя би заложила зестрата си, че тази дума изобщо не му е позната.
Той със сигурност не би пълзял в краката й. Или в краката на когото и да било — това се виждаше съвсем ясно.
Погледът му се рееше разсеяно из тълпата, пробяга по нея, после се спря и отново се върна към нея.
За първи път в живота си София беше благодарна за красивите черти на лицето си, които караха мъжете да я заглеждат. Тя чувстваше погледа на този рицар, усещаше, че той я наблюдава напрегнато. Започна да й се струва, че денят се затопля. Слънцето като че ли започваше да грее по-силно. Кръвта се втурна неспокойно из вените й, сякаш бързаше бог знае за къде.
Тогава започнаха да се случват странни неща. София изведнъж си пожела да се стопи сред тълпата. Не беше характерно за нея, защото тя се гордееше с факта, че може да посрещне хорските погледи с ледено спокойствие, без да чувства страх, дори погледа на самия крал, когато той й се ядосаше.
Но сега, когато този мъж я загледа, кожата по ръцете й се надигна на хълмчета и устата й пресъхна, защото дишаше бързо. Нещо се сви в корема й и от това главата й стана толкова лека, сякаш часове наред се бе въртяла в кръг. Той бе различен, изглеждаше различно, най-напред беше млад за рицар, може би на осемнадесет години, но по-скоро имаше нещо в изражението му. Гледаше я втренчено, не с благоговение пред красотата й, защото тя добре разбираше кога мъжете я гледат така.
Не, той сякаш се опитваше да проникне в мисълта й, точно там, където тя не пускаше никого, в мястото, където се таяха нейните надежди, скрити мечти и страхове, мислите, които не знаеше никой, освен нея.
Една част от нея искаше да се обърне и да избяга, за да не може той да проникне в мисълта й, но София знаеше, че ако направи така, ще изгуби битката на погледи, която бе подела. Щеше да се покаже слаба, ако първа отмести поглед, освен това наистина искаше да продължи да го гледа, независимо от чувствата, които погледът му пораждаше в нея. Той беше красив, въпреки че изглеждаше студен и надменен. Беше и първият мъж, който я караше да изпитва нещо различно от отвращение. Със сигурност не би пълзял в краката й, както правеха останалите.
Мъжете рядко се заглеждаха за по-дълго в лицето й, тя като че ли притежаваше способността да превръща и най-самоуверените и най-силните мъже в несвързано бъбрещи идиоти и превити от поклони глупаци с тъпо изражение като онези поклонници, които са пропътували цялата страна само за да зърнат някакво чудо и за своя изненада наистина са го зърнали.
Рицари, лордове и воини поглеждаха към нея и за миг се озоваваха в краката й, целуваха ръба на роклята й или вършеха други подобни глупости. Познаваше повечето дворяни по-скоро по вида на теметата им, защото обикновено само това виждаше от тях. Пословичната й упоритост много добре й помагаше, защото сега тя не искаше да отмести поглед от този красив мъж, който я караше вътрешно да изгаря. Продължаваше играта на погледи и се усмихна съвсем леко, с онази усмивка, която караше мъжете да се втурват към нея. Но преди да прецени реакцията му, някой я повика по име и тя премигна. Но въпреки това не се обърна.