— Да, Тобин. Толкова е хубаво.
— И на мене ми е хубаво. Вкусът ти е великолепен. Миришеш толкова хубаво. И си толкова мокра и гореща. — Той се пъхна навътре още мъничко, с едва забележимо движение. — Сложи си краката на гърба ми.
Тя го послуша и той повдигна малко седалището й, а после навлезе още мъничко. Започна да се движи навътре и навън, все още, без да докосва девствената й преграда. Нямаше да я разкъса, още не. Не тази нощ.
Той смени положението си и седна назад на пети, със свити крака и широко разтворени колене. Хвана я за ханша и полека я притегли към себе си. Навлезе леко в нея и пак започна да се движи навътре и навън, всеки път все по-дълбоко.
Движенията му я водеха към върха на насладата. Тя беше стегната и гореща и той искаше да влезе докрай в нея, но се дръпваше, оставяйки да навлиза само заобления край на главичката, в който бяха съсредоточени усещанията му. Навлезе още малко, докато не почувства тънката преграда, която му казваше, че никой мъж не я беше притежавал.
Той не продължи по-навътре, а бавно се изтегли навън, после отново навлезе и отново бавно се изтегли, налагайки ритъма, усещайки реакцията й. Тя вдигна хълбоците си по-високо, изстена и замята глава. Той продължи с тласъците, докато не започна да му се струва, че ще експлодира.
Направи още едно движение, тя подскочи и когато той направи следващото, тя избухна, треперейки около връхчето му, и започна неистово да крещи името му.
Да я остави да свърши беше най-трудното нещо, което някога му се бе случвало. Но той зачака, стиснал зъби, като си повтаряше на ум имената на светиите на латински, а после — в същия ред — и на френски.
Дръпна се леко, пропълзя нагоре и се изтегна върху нея, търкайки се в корема й, все по-бързо и по-бързо, стискайки седалището й, без да престава да се движи, все по-близо до екстаза, усещайки как облекчението му идва с неотвратима скорост.
Тръпка пробяга по него и той също избухна, ръцете му се вплетоха в косата й, устата му се впи в раменете, в шията й. Животът му сякаш изтичаше на тласъци, топъл и мокър, върху тях, по горещата им кожа.
Останаха да лежат така дълго време, докато дишането му се успокои. Той отмахна един кичур коса от носа си, после си пое дълбоко дъх още няколко пъти и вдигна глава.
София го загледа с огромните си очи и той се почувства изгубен.
Тя вдигна пръст към устата му.
— Не ме нарани. — Гласът й беше учуден.
— Да, не те разкъсах. Ако го бях направил, щеше да почувстваш болка, но само тогава. Само веднъж.
Тя сви вежди, после запита:
— Защо?
— Защо да те боли ли?
— Не, защо не ме взе изцяло?
— Не сме женени. Сгодени, но не женени. Ще оставя това за брачното ни легло. Не тази нощ. Това беше за нас. Засега.
— Беше вълшебно.
— Да — усмихна се той, после се отмести и загледа лицето й. Тя сведе очи към влагата по корема си, докосна я с пръст, после го погледна.
— Това е моят живот. Като се оженим, той ще влиза в тебе. Ще се свърже с твоето семе и от нас двамата ще произлязат нашите деца.
Тя кимна, после се загледа в корема си. След миг се размърда и погледна към него, плъзгайки очи от главата към гърдите му, после към хълбоците и по-надолу. Остана загледана дълго в него.
Той се разсмя.
— Не се тревожи. Пак ще стане голям.
Тя го смушка и отвърна.
— Знам.
— О? И откъде го знаеш?
— Жените говорят.
— И за какво говорят жените?
— Разни неща.
— Например?
— За мъжете.
— И какво за мъжете?
— За твърдите им глави.
— Само за твърдите им глави ли?
— И за онези им работи. А мъжете за какво говорят?
— За войни, оръжия и жени, но не непременно в този ред.
Двамата се усмихнаха един на друг.
Тя се доближи още малко до него и му се усмихна и това беше първата истинска усмивка, която му даваше.
Той усети, че нещо в него спира. Може би беше сърцето му. Нямаше хитрост, нямаше преструвка. Тя не се прикриваше. Просто му се усмихна.
Той пъхна ръка по гърба й и я притисна към себе си, полагайки на рамото си главата й, увенчана с корона черни непокорни къдрици.
Леко потърка с брадичка темето й и тя потръпна.
Тобин се поотдръпна и погледна главата й, после леко сви вежди. Вдигна ръка и я прокара по косата й.
— Имаш цицина.
— Да. — Тя замълча и мълча дълго. Въздъхна и каза: — Жонглирах с няколко дървени топки и изпуснах едната.
— Чух.
— Какво? — София се надигна и го погледна. — Ах, ти! Откъде си разбрал?
— Точно така те намерих. Вървях по следата на твоите злощастни приключения. — Тобин замълча за миг и продължи. — Онова прасе, което те смушкало със зурлата си, много ми хареса, почти колкото на кръчмаря на ъгъла, където си изпълнила този забележителен номер.