— По лицата им виждаш разочарование.
Той продължаваше да се мръщи. София избухна в смях.
— Не разбираш ли? Ще ти обясня. Ти току-що ме целуна пред всички тях. И сега те са убедени, че сър Тобин де Клеър предпочита момчета, а не момичета.
Тобин изруга и изпъшка, а хората му се разсмяха.
Метна се на седлото, обгърна я с една ръка и я стисна здраво.
— Загазила си.
— Не колкото тебе, ако църквата дочуе тази работа. Аз отключих вратата снощи.
— Какво си направила?
— Отключих вратата, след като ти заспа. След малко прислужницата влезе, обаче това, което видя, я накара да се измъкне на пръсти и да затвори вратата.
И София се разсмя.
Тобин пришпори коня и препусна напред.
Утрото беше ярко и слънчево. Въздухът бе свеж, небето над главите им синьо, дърветата и тревите ярко се зеленееха от неотдавнашния дъжд. Неговата жена беше жива и здрава, седеше на седлото пред него, положила небрежно ръка върху неговата, върху тази, която я държеше толкова плътно притисната до него, че той усещаше всяко нейно вдишване.
Като че ли всичко в света беше наред. Синьо небе, ярко слънце, лекият дъх на жена му. Това беше един от онези мигове, които карат човек да мисли, че никога няма да му се случи нищо лошо.
Тобин яздеше начело на своите войници. Напредваха сред ниски зелени хълмове. Пресякоха един малък поток, над който бяха паднали няколко дървета. Продължиха напред, където пътят правеше остър завой, не след дълго щяха да се озоват близо до кръстопътя за Уелс.
Тобин зърна черен дим да се издига зад близкия хълм, който се намираше непосредствено пред тях. Той вдигна ръка и дружината спря. Към тях се приближаваше един конник, който препускаше така бързо, че изпод копитата на коня му хвърчаха буци пръст.
Тобин зачака и когато конникът се приближи достатъчно, той разпозна в него един от своите дружинници.
Уолтър Банинг дръпна юздите на коня и спря непосредствено пред Тобин.
— Сър — и хвърли бърз поглед към София.
— Както виждаш, нашите неприятности свършиха. Намерих я.
— Но според мен не е така. Парсин ме прати да ви предупредя.
Тобин улови неспокойния поглед на Уолтър, отправен към София, която бе наострила ухо.
— Ще говорим насаме — слезе от седлото Тобин. Уолтър също слезе.
Тобин забеляза с ъгъла на окото си, че София ги наблюдава. Бе присвила любопитно очи и знаеше, че е наострила уши. Той я остави да седи на седлото и махна на Уолтър да го последва. Отдалечиха се на доста голямо разстояние. Не искаше София да чуе нищо, докато той самият не е разбрал какво става.
— Онези актьори, с които е пътувала вашата лейди, сър, са били нападнати. — Уолтър поклати глава. — Работата е лоша, сър.
Тобин се обърна и погледна към София. Наблюдаваше го и сигурно беше доловила нещо в погледа му. След миг тя пришпори силно коня му и препусна към пушека в далечината.
— Спрете я, по дяволите! — извика Тобин и конниците се спуснаха след нея.
Тропотът на копитата им заглушаваше неговите ругатни. Той се метна на коня на Уолтър и го пришпори. Изпревари хората си и почти настигна София. Колкото повече се приближаваха, толкова по-добре виждаше какво се е случило.
Тобин извика на другите войници:
— Спрете я! Парсин!
Парсин се метна на коня и се спусна към нея. Тобин не преставаше да пришпорва своето животно, но София беше лека за неговия силен кон и можеше да язди като самия дявол.
Тя се приближаваше неотклонно към дима, а той препускаше с всички сили след нея. Видя как Парсин скъсява разстоянието до София. Тя се обърна, изгледа капитана и изведнъж рязко насочи коня си вляво. Преди Парсин да разбере какво става, София скочи от седлото и притича край него.
Тобин също скочи от коня си и тръгна да я гони.
Тя пищеше с всички сили:
— Алън! Алън! Миранда! Бърнард! О, господи! Не!
Той хукна, стигна в миг до нея и я прихвана здраво през кръста. Обърна я към себе си и притисна главата й до рамото си. Тя размахваше отчаяно ръце и се дърпаше с всички сили:
— Пусни ме! Пусни ме при тях!
— София! Недей, спри!
Тя разтърси глава, продължавайки да пищи.
— Господи, не! Не! Пусни ме… моля те… пусни ме!
Трупът на един едър мъж лежеше свит на две в тревата. Лицето му бе станало неузнаваемо, цялото в кръв.
Парсин се приближи към двамата и Тобин тикна София в ръцете му.
— Дръж я.
Приближи се към мястото на трагедията. От земята се издигаше мирисът на дим, кръв и смърт.
Един по-млад мъж, висок и строен, лежеше по очи, а в гърба му бе зейнала огромна рана от сабя.
Войниците на Тобин се бяха струпали край някаква купчина в тревата близо до мястото, където почваше горичката. Той се приближи към тях и те му сториха път. Тобин беше виждал ужасите на войната, беше виждал победителите да носят на пики главите на победените и да маршируват тържествено с тях по улиците. Беше виждал да влачат и да разчекват хора. Но това, което бяха сторили с тази жена, беше най-лошото от всичко, което някога бе виждал.