Мечката продължи да я разглежда, после легна по корем като хрътка и положи глава върху огромните си лапи.
София продължи да говори ласкаво на мечката и на малките момичета, като непрекъснато молеше животното да танцува.
Тобин бавно изтегли сабята и метна поглед към стрелците да види дали са готови. Те стояха, изпънали лъковете, с приготвени стрели.
И бавно обкръжаваха животното.
— Тобин, полека — изрече София, — всичко ще бъде наред.
— Тази мечка уби петима мъже, София.
— Разбойниците?
— Да.
— Добре, надявам се, че ги е разкъсала на парченца.
Той не каза нищо. За нищо на света нямаше да й каже, че мечката е направила точно това.
— Няма да ни стори нищо. Виж, вече заспа.
Тобин изгледа мечката и спря на място. Трудно беше за вярване, но беше заспала. Не можеше да си представи, че животното изведнъж ще легне по корем и ще захърка, но то беше направило точно това.
— Той заспа. Винаги щом трябва да танцува, заспива.
И София тръгна бавно напред.
Тобин се пресегна, сграбчи ръката й и я дръпна назад.
— Не, не се тревожи. Няма да ви направи нищо. Трябва да взема момичетата, а ако си с мене, може да те нарани.
Тобин я изгледа така, че тя да разбере, че той може да се справи с мечката.
Но тя само изрече:
— Ще ти подам децата.
На него това не му хареса, но остана зад нея с вдигната сабя, защото знаеше, че е права. Този път беше права. А и той беше сигурен в хората си, стрелците можеха да улучат мечката, преди да е наранила някого.
— Вземи децата.
София протегна ръце към тях и нежно ги повика. Децата припълзяха напред с плач.
Тя подаде едното момиченце на Тобин и той го хвана под мишница, стиснал сабята с другата ръка. София хвана другото дете и го подаде на Парсин, който бе ги последвал и стоеше на скалата над спящата мечка.
Тобин вдигна очи. Зад неговия капитан стояха четирима стрелци. Общо бяха десет. Неговите хора се грижеха за неговата сигурност и тази на София. Тобин подаде момиченцето на един войник и хвана ръката на София.
— Ела.
Тя коленичи и хвана края на въжето.
— Какво правиш?
— Прибирам Сатана.
— Господи! Жено…
— Не можем да го оставим. Няма да го убиеш. Трябва да го вземем с нас.
Тобин погледна към Парсин, който го изгледа съчувствено. Тогава Тобин се предаде и каза:
— Отведи децата. Ще докараме мечката. После всички отиваме в Гламорган.
София се обърна:
— В Гламорган? Защо?
— Кралят и кралицата са там за кръщенето на сина на граф Мерик.
— Знам за кръщенето. Натам се беше запътил и Алън, за да забавлява гостите. Затова ги оставих. — И София млъкна.
Тобин вдигна сабята, когато тя подръпна въжето. Мечката отвори очи и се вгледа в тях.
— Хайде, Сатана. Ела. Време е за ядене.
— За ядене? — погледна я със свити вежди Тобин.
— Да. Веднага ще дойде, ако мисли, че ще получи храна.
Тобин изобщо не беше сигурен, че животното ще тръгне с готовност, накъдето и да било. Беше видял телата на разбойниците.
Но София подръпна въжето и мечката се надигна, обърна се и закрачи след тях като голямо куче, а не като животно, разкъсало петима души.
Когато излязоха от горичката, всичко, което бе останало от трагедията, бяха обезобразените останки на фургоните. София даде на Сатана хляб и сирене и го заключиха в клетката му. Ключалката бе счупена, но Парсин направи резе от един от своите ножове.
Не след дълго всички се качиха на седлата. Момиченцата бяха заспали, уморени от преживяния шок. Уолтър държеше едното, а Парсин другото. Кавалкадата потегли на североизток към Камроуз.
Тобин усещаше как зъбите на София тракат и цялото й тяло трепери. Тя се бе свила до него.
Прегърна я по-здраво. Знаеше, че не може да направи нищо друго. Само да я държи плътно до себе си. Знаеше, че няма да може да изличи преживяното от паметта й.
Тази случка бе разтърсила и него. Разбираше, че ако не бе открил София, тя щеше да свърши като Миранда. И в следващите часове не се знаеше чии ръце трепереха по-силно — на София или неговите.
19
Тобин реши да направи почивка по средата на пътуването заради София и близначките. Но изпрати своя оръженосец Туок и няколко войници до Камроуз да съобщят какво се е случило. Не искаше хората да разказват за това пред София и децата. Нямаше нужда отново да преживяват ужаса от този ден.
Тобин и остатъкът от групата му пътуваха по-бавно заради децата. Яздеха по криволичещия път, който водеше към Камроуз и не бе чак толкова оживен, колкото пътищата, които водеха на юг и запад от Лондон. Когато се свечери, те откриха една малка кръчмичка с една — единствена стая. Последните два часа небето стоеше като прихлупено и вкусът на дъжда се усещаше във въздуха. Тобин реши да не търси по-добър подслон. Не след дълго всички насядаха около масите с дървени паници, пълни с топла храна пред тях. Близначките подскочиха, щом видяха храната.