— Обичам говежди пай — каза Мод и започна да вади парчетата месо с малките си пръстчета.
— Обичам масло — добави Тили и плесна една огромна буца масло върху комата черен хляб.
— И аз обичам говеждо и масло — каза Тобин и подаде на момичетата още един комат топъл хляб.
Загледа как София човърка разсеяно в паницата, почти без да се храни.
— Мама казва, че маслото е много скъпо за нас. Получаваме масло само на изключителни празници. Нали, Мод?
Мод кимна на сестра си, а когато Тилди отмести поглед, взе парче месо от паницата й.
След миг Тилди остави хляба на масата и погледна към Тобин.
— Къде е мама?
София вдигна глава и също погледна към Тобин.
— Онези ужасни хора я отведоха — каза Мод.
— Наядохте ли се? — запита Тобин.
— Да.
— Ами ако Сатана е убил онези лоши хора? — погледна Тилди към сестра си. — Къде са мама и татко?
Тобин се изправи.
— Елате с нас, момичета, ще ви покажем къде ще спите довечера. София — и протегна ръка към нея.
— Защо го наричаш София? — запита Мод. — Това е име на момиче. Той се казва Нед. Нали?
София погледа момичетата.
— Елате да идем горе и ще ви обясня.
Заведоха момичетата на горния етаж в единствената стая с единственото легло. Те се покатериха на него и започнаха да се друсат на напълнения с пух дюшек.
София застана на вратата и се обърна към него.
— Аз ще говоря с тях. Ще се опитам да им обясня.
— Искаш ли да остана?
Тя поклати глава и се обърна.
— София — изрече той тихо името й. — Тя се извърна към него и го погледна с огромните си очи. Изглеждаха ужасно празни. Той посегна и погали бузата й. — Поспи.
Тя не каза нищо, само се обърна и затвори вратата.
Тобин остана за миг неподвижен. Тревожеше се за нея. Докато другите вечеряха, тя се взираше някъде в празното, сякаш мисълта й искаше да се скрие от онова, което бяха видели очите й.
Обърна се и заслиза по стълбите. Познаваше това чувство. Знаеше какво означава погледът й, знаеше, че сънят ще бъде поне някакво убежище за нея, защото тя отчаяно се нуждаеше от това.
След като изпи по още няколко бири заедно със своите хора, всички се настаниха да спят върху тежките дъбови маси или на пода. Времето минаваше ужасно бавно, огънят гореше в огнището, наоколо се разнасяше леко похъркване. Но Тобин не можеше да заспи.
Сякаш лежеше така буден цяла вечност, сякаш много отдавна кръчмарят бе загасил огъня и бе оставил да свети само едно малко кандилце, сложено в пропукана купичка на тезгяха. Подът беше твърд, но той и преди беше спал на твърди подове и още по-твърда земя. Добре, че беше близо до огъня. Лежеше, подложил ръце под главата си, и се взираше в тавана.
Чуваше хъркането на войниците, един от тях от време на време проговаряше на сън. Тобин лежеше, мислейки за София и малките близначки. От ума му не можеха да излязат ужасните събития, които бяха преживели.
Той и неговите хора бяха свикнали с войната, бяха свикнали с кръвопролитието. Поне това беше войнишкото всекидневие. Знаеше какви жестокости могат да вършат хората, но това, което бяха видели днес, все още караше неговите войници да стоят мълчаливи и замислени. Някои удавяха ужаса си в пиене. А той не можеше да заспи. Спомни си кога за пръв път бе видял убити хора. Беше оръженосец на граф Мерик, когато видя как един уелсец пада убит, а по-късно, когато бяха превзели Камроуз и бяха пленили съпругата на Мерик, много мъже паднаха убити в обсадата. Оттогава насам Тобин беше виждал много пъти да се пролива кръв и се бе научил да се справя с това. Но за разлика от другите рицари, които можеха да убият някого и повече да не си спомнят за него, които никога не виждаха страха в очите на човека, когато разбереше, че е загубен, Тобин си спомняше всеки изплашен, примирен или умоляващ поглед. Трудно му беше да изтрие тези картини от мозъка си. Не успяваше да забрави кръвта. Първия път, когато бе видял кръв да блика от раненото тяло на мъж, той се бе обърнал и бе започнал да повръща. След това дни наред ръцете му трепереха и не можеше да спи.
А сега отново лежеше без сън.
Дочу леко скърцане, сякаш някой слиза по разклатена стълба. Обърна се и погледна. София стоеше на тясната стълба, стиснала парапета, и се взираше към него.
Той се изправи внимателно, за да не разбуди войниците. Тръгна към стълбата, прескачайки спящите тела.