Стигна до София и сведе поглед към седналата на стъпалата фигурка.
Тя бе обгърнала раменете си с ръце, сякаш не можеше да прогони студа от костите си.
— Какво правиш?
София отвърна очи и вдигна рамене — нещо необичайно за нея. Тобин седна до нея, гледайки я как трепери. Не можа да издържи и протегна ръце. — Ела тук.
Тя се сгуши моментално в прегръдките му.
— Студено ли ти е? — Той започна да разтрива гърба й с длани.
Тя поклати глава.
— Не можеш ли да спиш?
— Не мога.
Тобин докосна с брадичка остриганата й глава. Това не беше неговата София. Тази уязвима и тиха млада жена с болка и недоумение в очите. Искаше му се да изтрие от ума й събитията от миналия ден.
Знаеше, че не може, затова останаха така прегърнати, после тя помръдна и леко се отдръпна, без да излиза от защитния обръч на ръцете му. Вдигна очи към него.
По лицето й не можеше да се прочете почти нищо. Очите й бяха неразгадаеми.
Тобин плъзна поглед по устните й и после отново я погледна в очите. Усети, че я иска. Независимо какво беше настроението му, винаги щеше да я желае.
Но това усещаше само той, не и тя. Той знаеше, че може да направи с нея каквото иска, тя бе уязвима и щеше да се поддаде на желанията му. Можеше да й говори. Обгърна рамото й с ръка и положи другата на прегънатото й коляно.
— Близначките заспаха ли?
— Да, заспаха много бързо. Човек не трябва да мисли, когато спи.
— Да, но трябва да спре да мисли, за да може да заспи.
— Прав си.
— Говориха ли с теб за днешните събития?
— Малко. Много са объркани. Не разбират защо Алън и Миранда няма да се върнат.
Тя се загледа в ръцете си и той се запита дали изобщо съзнава, че сплита и разпуска неспокойно пръсти.
Тобин спусна ръка към кръста й, пое ръката й и леко прокара палец върху дланта й.
— Детето не иска да разбере смъртта. Само разбират, че семейството им го няма.
Тя вдигна очи към него, после се загледа над рамото му към нещо далечно.
— Спомням си — изрече София тихо. — Господи, колко добре си спомням това чувство.
Той я погледна изненадан, защото бе доловил в гласа й силно чувство. Тя бе затворила очи, сякаш за да спусне преграда между миналото и себе си.
— Ти си била на тяхната възраст, когато си загубила родителите си — изрече той.
— Дори по-малка. Бях на четири години, когато загубих майка си. — И след миг продължи. — Баща ми умря малко по-късно същата онази година.
— Но още си спомняш какво си усещала.
— Сякаш беше вчера. — След малко добави: — Чувствах се така, както Мод и Тилди сигурно се чувстват, сама и изгубена. Объркана. Изплашена и наранена. Всичко това заедно. И на човек му е трудно да го преживее. Животът си тече и изведнъж само за миг всичко се променя и знаеш, че нещата никога няма да бъдат същите.
— Спомняш си, че си се чувствала така, когато си била само на четири години?
— Да.
— Не съм сигурен, че мога да си спомня нещо от времето, когато съм бил на четири години. — Той я погледна и си призна: — Мисля, че човек би трябвало да бъде малко по-възрастен, за да усеща такива неща.
— Това, че си млад, не означава, че не чувстваш. Може да не знаеш какво чувстваш, но въпреки това го усещаш. Може да не намираш име, което да му дадеш, защото си много млад, за да знаеш думите, с които да го опишеш… Може би трябва да си по-стар, за да разбереш какво чувстваш или да мислиш върху последиците от загубата на близък човек, но не е нужно да си възрастен, за да можеш да страдаш. Не е нужно да си възрастен, за да бъдеш изплашен или да усещаш, че животът ти внезапно е свършил.
Тобин се замисли над думите й. Предполагаше, че е права.
— Бях на десет години, когато умря майка ми. Точно след като ме бяха дали при граф Мерик, но тогава той беше само сър Мерик. Преди Едуард да му даде титлата и земята.
— Помниш ли какво си изпитвал?
— Да. Исках да убия баща си.
Тя го погледна и се намръщи.
— Защо?
— Защото ми казаха, че докато майка ми умирала в леглото си, баща ми спял в своята стая с нейната наследничка.
— Затова ли мразиш баща си?
— Не го мразя.
— Не го мразиш ли?
— Не. Не чувствам нищо към него. Той не е достоен да го мразя.
София не запита нищо повече и той беше благодарен за това. Не беше искал да разкрива тези подробности от живота си пред нея. След известно време тя изрече:
— Тебе нямаше ли те у дома ти, когато тя умря?
— Да.
— Бяхте ли близки с майка си?
— Беше добра жена. И сестра ми Елизабет, и аз я уважавахме. — Той не искаше да говори повече за това.
— Ти говори доста време с децата, преди да си легнат.