— Да.
— Какво ти казаха?
— Искаха да разберат защо съм се преоблякла като момче и съм носила момчешко име. Казаха, че не им изглеждам на момиче.
— Бих искал да чуя как си им обяснила всичко.
Тя продължи със задавен глас.
— Излъгах тези хора, Тобин. Излъгах тези добри хора. Само защото исках малко свобода.
— Не си знаела какво ще се случи.
— Но това не ме оправдава. Аз ги харесвах. Бяха добри с мен. А ги излъгах.
Той не каза нищо. Нямаше какво да каже. Просто я прегърна.
— Децата казаха ли друго нещо?
— Децата виждат много неща, но не разбират какво са видели. За тях всичко е или черно или бяло.
— Предполагам, че това е добро за тях, по този начин се предпазват, докато не пораснат достатъчно, за да почнат да разбират какво виждат и какво означава то.
— Възможно е. Наистина не знам. — София замълча за миг после вдигна поглед към него. — Мод каза, че Миранда ги свалила от фургона и им казала да се скрият в гората и да не излизат, докато тя не дойде да ги потърси. — Отмести поглед и добави: — Направили както ги помолила. Но Тилди ми каза, че Сатана е убил онези лоши хора, навярно са видели всичко от скривалището си.
Двамата замълчаха. Момиченцата бяха видели как мечката разкъсва и убива онези хора. Мечката, с която бяха играли, ги бе защитила, превръщайки се в убиец.
Тобин усещаше как раменете на София започват да треперят. Тя притисна длани към очите си:
— Господи боже, защо? Не разбирам защо! Та те бяха добри хора.
Той я притегли в прегръдките си и я задържа плътно притисната до себе си.
— Никога няма да разбереш. Вероятно никой няма да узнае.
— Но това не е честно. Не е правилно. Защо добрите хора трябва да си отидат така?
София се разплака, сълзи потекоха по бузите й и Тобин разбра колко е уязвима.
— Добри хора умират непрекъснато, скъпа, ето защо онези, които остават, приемат толкова трудно смъртта.
— Знам — изхлипа тя. — Но не е честно. Не е правилно.
— Светът рядко бива честен.
Тя си поплака още малко, но постепенно се успокои и задиша дълбоко.
Трябва да заспи, помисли той. И то преди да е започнал да настоява тя да си легне. Но поради някаква причина, която не можеше да си обясни, Тобин реши да не се опитва насила да я кара да се връща в леглото. Остана да седи до нея на стъпалата, държейки я плътно до себе си, вслушваше се в дъха й и леко галеше гърба и врата й, а после, когато тя положи глава на рамото му, той обхвана нежно тила й и я притисна към себе си, защото поради някаква причина чувстваше, че мястото на главата й е именно там, на неговото рамо.
— Всичко това изглежда толкова безсмислено — прошепна тя.
— Много пъти съм виждал безсмислено отнемане на живот, София, и всеки път човек се пита как е възможно да има някаква причина за това. — Той млъкна, притискайки я по-силно към себе си, докато тя се наместваше по-удобно в прегръдката му. Започна да диша по-бавно и по-равномерно, сякаш заспиваше. Той опря брадичка в главата й облегна гръб на парапета на стълбата, протегна крака и затвори очи. — Понякога — изрече тихо, сякаш говореше на себе си, — понякога човек разбира, че изобщо няма никаква причина.
След миг и двамата бяха заспали.
Около пладне дружината влезе през масивните порти на замъка Камроуз, мина външния и вътрешния двор и спря пред главната кула.
Тобин слезе от седлото. Протегна ръце, вдигна София и я спусна на земята, придържайки лакътя й после хвърли кратък поглед към Парсин и Уолтър. Двамата войници се бяха държали толкова нежно с малките близначки, сякаш бяха някакви стъклени фигурки — през цялото време, докато идваха насам, те им говореха с мил глас, показваха им пробягващи по полето зайци и реещи се в небето соколи. Докато гледаше как момичетата разговарят с неговите войници, Тобин отново си спомни колко голяма сила могат да притежават децата, разбра и колко различни могат да бъдат неговите хора. Той ги беше виждал в бой, бе виждал невероятната им смелост и сила и му се струваше невъзможно тези двама войници да проявяват толкова нежност, каквато проявяваха сега с малките момичета.
Те свалиха децата от седлата и момичетата застанаха неподвижни, с тържествени лица, само очите им се стрелкаха наляво и надясно като на малки животинчета, притиснати в ъгъла.
— Хайде, София, двамата с тебе ще заведем децата вътре. Тобин и София подадоха ръка на момиченцата и влязоха заедно с тях в замъка.
Парадната врата изведнъж се отвори и отвътре се показа Мерик.
— Тобин! — Мерик го хвана за раменете и силно го разтърси. — Радвам се, че те виждам, приятелю.
Отстъпи една крачка и погледът му се стрелна към София.