Чувстваше я някак смалена, сякаш животът се бе оттекъл от нея. Може би имаше това усещане, защото този път София беше необичайно тиха. А може би това се дължеше на думите й от снощи. Или на това, което не бе изрекла тогава.
Когато стигнаха на горния етаж, пред тях стоеше лейди Клио. Тя погледна първо към децата, после към София и Тобин и се втурна към София.
— Слава на бога, че си жива.
Прегърна я и София отвърна на прегръдката й. След това лейди Клио целуна Тобин по двете бузи.
— И ти много ми липсваше, Тобин.
Графинята отстъпи назад и погледна към момиченцата.
— Клио, виж кого съм ти довел. Това е Мод, а това е Тилди — каза й Мерик.
Лейди Клио се наведе и им се усмихна.
— Здравей, Мод. Здравей, Тилди.
Момиченцата направиха неумел реверанс и измърмориха неуверено „здравейте“. После Мод каза:
— Ние сме близначки.
— Да, виждам — отвърна Клио.
Тилди се намръщи.
— Граф Мерик не го разбра.
— Но аз виждам, че сте на една възраст и трябва да сте сестри. Освен това, като видя близнаци, веднага ми става. Дори да не си приличат като две капки вода.
— Видя ли, Тилди? Тя внимава — каза Мод на сестра си.
Мерик разтърси глава и се засмя от все сърце.
— Обещах, че ще ги заведа да видят кралицата. — И смигна на жена си.
— О, колко хубаво. Аз ще почакам тук и след като се срещнат с кралицата, ще ги заведем в кухнята да видим дали ще се намери някакъв сладкиш. Струва ми, се, че готвачката тази сутрин приготвяше пайове. Със сливи. — Тя се обърна към децата и се наведе. — Обичате ли пай със сливи?
Момичетата кимнаха плахо.
— После може да идем при моите момченца. Те сега спят. Едуард е най-големият. На три години е и върши големи пакости.
— Като майка си — измърмори под нос Мерик.
Клио не му обърна внимание и продължи:
— Следващият е Роджър, той още няма две години, а новото бебе е малкият Уилям, беше кръстен преди два дни. Искате ли да се запознаете с нашите синове?
— Да — закимаха двете момичета. После Тилди пристъпи към Клио и заяви смело: — Когато видя този път кралицата, няма да дремя.
— Добре — кимна Клио, сякаш напълно я бе разбрала, после се изправи и леко вдигна рамене, поглеждайки към възрастните. Отправи усмивка към Мерик — Елинър е в приемната, скъпи.
След това графинята се обърна към София.
— Ти също би трябвало да дойдеш, тя няма търпение да те види — и Клио кимна към масивната врата в края на тесния коридор, осветен от закрепените в железни свещници восъчни свещи, които пускаха ярка, треперлива светлина. — Нека Мерик въведе момичетата, после ти ще останеш насаме с нея.
Тобин сведе поглед към ръката на София, която стисна неговата, докато София кимаше утвърдително, отговаряйки на Клио. Лицето й бе пребледняло. Сякаш всеки момент щеше да се разболее. Пое си дълбоко дъх, вдигна очи към него и каза:
— Трябва да се срещна с Елинър.
— Ще те изпратя — каза й той.
Всички последваха Мерик и близначките към стаята, където ги чакаше кралицата на Англия.
20
София не знаеше какво да очаква, когато влезе в приемната, след като Мерик и Клио изведоха близначките. Тя знаеше, че Тобин е пратил хора до замъка, за да кажат, че са я намерили, и да разправят какво им се е случило на пътя. Но не знаеше какво всъщност е било разказано на краля и кралицата.
Кралицата стоеше близо до прозореца с гръб към вратата, бледата и ръка бе положена на гърба на кресло, облицовано с тъмен пурпурен брокат, пред краката и имаше малка тапицирана табуретка. Алебардите стояха вляво от нея до близкия стенен килим, шиеха и тихо си приказваха с доближени глави. Изглеждаха като някакво двуглаво чудовище от гръцките митове.
Елинър се обърна и погледна към София.
Настъпи продължително мълчание. После кралицата премести поглед над рамото на София.
— Сър Тобин — изрече тя тихо.
Алебардите извъртяха глави и се вгледаха в София, а по лицата им се четеше какво мислят: гледаха я, сякаш е мъченица, въвлечена в изгубена кауза.
— Вие доведохте София жива и здрава, Тобин — продължи Елинър. — Благодаря ви.
Той се поклони леко.
— Удоволствието е мое.
София обаче знаеше, че не е негово удоволствие, а проблем.
— Бих искала да поговоря насаме със София.
Тобин положи ръка на рамото й, стисна го леко, поклони се и излезе.
Кралицата се обърна към придворните си и изрече:
— Оставете ни.
Алебардите станаха, подбраха поли и тръгнаха с отсечена стъпка към вратата, до която стоеше София.
Когато я наближиха, тя ги чу как си приказват тихо.