— Трябваше да й пуснем кръв — чу се острият шепот на Джейн. — Тогава нямаше да има сила да избяга като някое хлапе.
— Да, права си, Джейн — и Мейвис отмина покрай София. — Научихме нещо важно. Няма отново да се поддаваме на капризите й.
След миг вратата на приемната се затвори с остро изщракване. Елинър стоеше, впила очи в София. Отново настъпи дълго мълчание. Накрая кралицата поклати глава.
— Ах, ти, глупаво момиче.
Гласът й бе задъхан, пълен с чувства, тя пристъпи напред и протегна ръце.
София влетя в прегръдката й и зарови глава в нежната шия на Елинър, усещайки познатия мирис на канела и анасон, на сигурност и дом.
— Съжалявам — прошепна тя — Толкова съжалявам.
Елинър я потупа по гърба.
— Наистина знам, че съжаляваш дете. Ако това, което ми казаха, че се е случило с твоите спътници…
— Беше ужасно, толкова ужасно — прошепна София така, че я чу само кралицата.
Елинър замълча, после си пое дълбоко дъх. София я усети как трепва от вълнение. След миг тя я сграбчи за раменете и леко я отдръпна от себе си.
— Дай да те погледна. — Взря се в главата на София и смръщи вежди. — Боже господи… тази коса е ужасна.
София не знаеше дали иска да се засмее или да заплаче. Само знаеше, че ужасно се радва да види своята Елинър.
— Обърни се, дете.
София захапа долната си устна и бавно се обърна. Кралицата я гледаше, без да казва нищо, и на София й се стори, че това трае цяла вечност.
— Ще се моля косата ти да порасне бързо.
— Да — отекна София.
— Откъде намери тия дрехи?
— От един вехтошар.
— Така си и помислих — отбеляза кралицата. — Имам някои дрехи, с които ще се преоблечеш, преди да се срещнеш с Едуард.
София изстена и едва не се преви на две.
— Този път наистина успя да ни разтревожиш, София. Едуард е вбесен. Не мисля, че бих могла да се примоля за тебе, той вече няма да ме слуша. Не съм сигурна, че ако бях на негово място, щях да се вслушам в когото и да било.
София се вгледа във върховете на кожените си ботуши, чувстваше срам и вина. Не беше искала да подвежда Елинър, но кралицата наистина не можеше да разбере в какво положение бе изпаднала тя. Елинър беше кралица на Англия и хората винаги щяха да гледат на нея като на кралица, ако не за друго, то, защото Едуард го изискваше. Но София не беше кралица. София беше залог.
— Наистина — продължаваше Елинър, — последната ти постъпка беше такава лудория, че не знам дали заслужаваш подкрепата ми. Нанесе сериозен удар по моята вяра в тебе. Дори не мога ти опиша как се чувства Едуард и повярвай ми, проглушава ми ушите всяка вечер, откакто ти изчезна.
При тези думи София примигна.
— Винаги съм вярвала, че си духовита. Духът е хубаво нещо за една жена, София. Но преди да направиш това, не съм вярвала, че си глупачка.
Ужасно болезнено беше да го чуе. София си призна, че бе сторила грешка. Погледна към Елинър, която уважаваше дълбоко.
— Направих някои грешни стъпки.
— И сигурно би трябвало да се запиташ защо — изгледа я внимателно Елинър.
Защо ли? София може би не искаше да знае защо е направила това. Мълчаливи сълзи потекоха от очите й и замъглиха погледа й. Лицето на Елинър се превърна в един блед овал сред морето от сълзи, които София не искаше да пролее, но не можеше да възпре.
Елинър скъси и без това малкото разстояние помежду им, обхвана с две ръце лицето на София и положи нежна майчинска целувка на челото й. Поглади късите й остригани къдрици и въздъхна.
— Толкова те обичам, дете.
После тръгна към вратата, отвори я и изрече:
— Можете да влезете.
София се обърна.
Алебардите се появиха начело на процесия от слуги, които носеха храна, вода и една вана. Изпита ужасяващото усещане, че отново преживява онзи ужасен ден. Затвори пламналите си очи и изстена.
Кралицата излезе и Алебардите се заеха с нея. Моментално я съблякоха, бутнаха я във ваната и едва не й изстъргаха кожата, но София знаеше, че й остава нещо още по-лошо — аудиенцията с краля.
— По дяволите да върви Едуард! — отвори шумно вратата Мерик и нахлу в спалнята си.
Клио вдигна очи; седеше край огнището и решеше косите си. А ето го, помисли тя, майсторът на ругатните. Загледа как съпругът й се разхожда напред-назад из стаята, как най-накрая застава пред прозореца. Залязващото слънце изпращаше последните си лъчи през срещуположния прозорец, обливайки с топла жълта светлина стените и пода на спалнята.
Тя остави гребена и се изправи, после се приближи с леки стъпки до мъжа си. Той стоеше неподвижен и сърдит, толкова сърдит, колкото отдавна не го бе виждала. Клио обгърна широките му гърди и положи буза на гърба му.