Клио и съпругът й се спогледаха многозначително.
— Е, кажи ми, скъпи, да пратя ли съобщение?
Мерик замислено потърка брадичка. Погледна я, кимна и се ухили широко.
— Да, непременно.
И се присъедини към искрения смях на Клио. След миг я грабна, вдигна я във въздуха и я целуна силно. Пресече стаята, без да я пуска и без да отлепва устата си от нейната, стовари се по гръб на леглото и я притегли върху себе си, като през цялото време я придържаше за тила, за да не изпуска устните й.
Да целува Мерик беше най-вълнуващото нещо, което някога бе изживявала Клио, още от онзи момент в двора на конюшнята преди толкова време, както и сега, независимо че бяха женени вече шест години, независимо че я целуваше така всеки ден. Щом устните му докоснеха нейните, тя винаги изпитваше онази неповторима тръпка, неповторимото вълнение и усещане за чудо.
Крал Едуард седеше в огромното си украсено с дърворезби кресло до масата, отрупана с пергаменти и карти, които заемаха цялата й повърхност. Вдигна очи, когато София влезе в стаята. Изражението му бе неразгадаемо, но погледът му я прикова. Тя предизвикателно тръсна глава и тръгна към него. Нямаше да се прави на страхливка.
— Сир — изрече София, сниши се в реверанс, после се изправи и срещна суровия му поглед.
Той бе подпрял брадичка в шепата си, лакътят му почиваше на ръчката на креслото. Присви застрашително очи, без да престава да я гледа. Не изрече и дума, само се обърна и сви една от картите, а после се зае съсредоточено да я връзва. Остави я настрана и се зае с друга карта. После с още една. Без да отронва и думичка. Без да обърне вниманието си към нея.
София знаеше, че кралят обича да създава напрежение, за да я види как се бори с него. Лошото беше, че винаги ставаше така. Сякаш мина цяла вечност, преди той да стане и да се вгледа в нея, извисил мършавата си фигура.
Едуард сключи пръсти зад гърба си и започна да се разхожда из стаята, все още забил очи в пода.
Внезапно се обърна и вдигна поглед.
— София.
Гласът му равен и спокоен, сякаш току-що я бе забелязал. Но онези, които познаваха Едуард, както го познаваше София, трепереха от него най-вече, когато гласът му беше именно така спокоен.
Тя щеше да се почувства по-добре, ако й се беше развикал. Но Едуард само се върна към масата, спря и я изгледа. Острият му поглед се спря на черепа й.
Тя усети остра потребност да скрие главата си от него и тази внезапна слабост никак не й хареса. Сви в юмруци отпуснатите си ръце, но се насили да диша равномерно.
Той се обърна и тръгна към креслото си, седна, облегна се назад, положи лакът върху ръчката, потърквайки замислено брадичката си, и я изгледа.
София се запита какво ли мисли кралят, какво ли ще й каже.
Той се загледа продължително някъде край нея и в стаята настана гневно, напрегнато мълчание.
Когато обърна лице към нея, сдържаността му бе изчезнала.
— За бога, София! — И той тресна юмрук по ръчката на креслото.
Тя подскочи.
— Би трябвало да те заключа в кулата и да глътна проклетия ключ!
Тя не каза нищо.
— Ти си моя повереница. Сгодена си за член на едно могъщо семейство. И имаш изключителен късмет, че Де Клеър не се възползваха от този акт на глупаво неподчинение, за да разтрогнат годежа.
— Аз ли имам изключителния късмет или вие, сир?
— О, ето го пак острия ти език. Явно дори след като си видяла разкъсаните на парчета мъже и жени, това не е успяло да сломи непокорството ти.
Тя сведе поглед и се взря в сключените си ръце, опитвайки се да ги накара да не треперят.
— Навярно смяташ, че съюзът ти с Де Клеър не е в твоя полза. — И той се изсмя остро. — Не съм допускал, че си толкова глупава, братовчедке. Лекомислена, да, но не и глупава. Ние нямаме нужда да те обвързваме с тях. Наистина ли не разбираш? Аз вече имам Гилбърт де Клеър. Той е мой васал и няма да наруши клетвата си към мене. Синът му е млад и здрав. Трябва да благодариш на небето, че не си омъжена за някого като Алфред де Бейн.
Като чу това име, тя потръпна. Едуард замълча, после продължи:
— Виждам, че пребледня, като чу това. Би трябвало, защото и двамата знаем какъв човек е. Знаеш ли, че той те иска? Направи ми извънредно щедро предложение, когато ти беше само на тринадесет години. Аз го отклоних, но той не се отказваше. Оттогава погреба още една съпруга, доколкото си спомням.
Тя усети как устните й пресъхват. Продължаваше да стои, стиснала юмруци до бедрата си.
— Но това няма значение. А сега ме чуй добре, София. Кълна ти се, че ако направиш нещо, което да развали годежа ти с Де Клеър, ще те дам на Де Бейн и тогава ще го оставя да прави с тебе каквото си поиска.