Не мина много време и всички се прибраха на сухо. Сестра Джудит ги загледа как се разстъпват, за да сторят път на една висока млада жена, която тръгна от центъра на групата право към мястото, където стоеше възрастната монахиня. Лицето й бе полускрито от широката качулка на синьото й наметало, но тя вървеше изправено, с почти кралска походка, което вдъхна дълбоко уважение у Джудит, но и малко я изненада, защото очакваше да види някакво подскачащо и цвърчащо младо момиче.
Девойката спря пред нея и тръсна глава.
Качулката се свлече.
Джудит се възхити на жеста й, особено когато събраните наоколо монахини ахнаха при вида на младата жена, която застана пред тях.
Всички загледаха омаяни това чисто доказателство колко съвършен творец е господ бог. Чертите на девойката бяха изумително красиви — малък, но прав нос, бяла кожа и фини кости, пълна уста и късо остригана коса, която беше толкова гъста и черна, че лъщеше като ониксовите свещници, които украсяваха олтара. Но именно великолепната й кожа привлече вниманието на Джудит — бяла, толкова бяла, че сякаш дори суровите лъчи и на най-силното слънце нямаха власт над нея.
Още когато бе постъпила тук, сестра Джудит не би могла да се похвали с такава чиста, млечнобяла кожа. Затова за пръв път от години насам тя изпита лека завист.
Пристъпи напред.
— Лейди София, аз съм сестра Джудит от Кемпстън, абатиса на „Божие благоволение“. Приветстваме ви и нека Всевишният ви благослови и ви дари със Своята добрина, докато пребивавате сред стените на нашата обител.
— Благодаря ви, сестро.
Девойката кимна, отвръщайки бързо очи, но когато отново вдигна глава, погледът й доби предишната си острота.
Не, помисли си Джудит, това не е някое капризно момиченце. Намести патерицата и махна със свободната си ръка към коридора.
— Елате. Ще ви покажа стаята ви.
— Благодаря.
Джудит погледна към кралските войници.
— Моля, донесете вещите на дамата.
— Няма да е необходимо.
Джудит се обърна към девойката с въпросителен поглед.
— Нося само това. — И тя посочи сандъчето, което един от войниците държеше с лекота в огромните си ръце.
— Пътувате доста скромно като за благородна дама, лейди София.
— Имам всичко, което ми трябва — изрече тя.
— Тогава ме последвайте.
И Джудит тръгна към дългия тъмен коридор, приличен на входа на някоя пещера, който отвеждаше към килийките, обитавани от монахините в „Божие благоволение“.
Сър Тобин де Клеър яздеше на север, към шотландската граница, с поредната безполезна мисия на Едуард. Трябваше да занесе документите за някакво споразумение между Едуард и съпруга на сестра му, шотландския крал Александър.
Замина с нежелание. Работата можеше да я свърши и някой обикновен пратеник, а не рицар с половината си въоръжена дружина.
Когато Тобин разказа на Мерик каква заповед е получил от краля, той намери най-верните изрази. Защото познаваше Едуард доста по-добре от приятеля си.
— Има си мотив, Тобин — отбеляза Мерик, разхождайки се из стражницата с дълги, гневни крачки. — Нямаше да те прати на тази мисия, ако не крои някакъв план.
Тобин знаеше какъв е планът. Поради някаква причина Едуард не искаше той да се ожени скоро. Нямаше защо тъкмо той да носи на север тези документи. Нищо друго, само това, че Едуард искаше да го отдалечи на много мили от София.
Плътно до него яздеше Парсин.
— Стъмва се. — И махна към местността пред себе си, която хората му бяха вече изследвали. — Добре ще е да направим лагер на оня рид. Ще виждаме цялата долина и към пътищата на север и на юг.
— Добре. Кажи на хората, че ще спрем там за през нощта.
Тобин поклати глава и се извърна, загледан в своя капитан, който препусна към войниците, за да предаде заповедта му. После се обърна отново към пътя пред себе си.
Беше си чисто губене на време. Всички знаеха, че напоследък уелсците създават повече безпокойства и че по границата с Шотландия почти няма нападения. Той и хората му бяха в такава безопасност тук, както ако се намираха някъде близо до Лондон. Изчака Парсин да се върне при него и пришпори коня към високия рид.
Около залез, точно след като камбаните призоваха за вечерня, София седна заедно с монахините край огромната дървена маса в дългата, тъмна стая без прозорци, която служеше за трапезария, и докато те поглъщаха храната си едва ли не с настървение, тя бе впила ужасения си поглед в чинията.