Хлябът беше черен, не онзи вкусен кафяв хляб, направен с мед, който бе яла в Лондон, когато пътуваше с Алън и Миранда. Не, клисав черен хляб с едри парчета трици, сякаш изобщо не беше минавал през воденичния камък. Със сигурност нямаше нищо общо с пухкавите самуни от бяло брашно, каквито винаги се поднасяха на трапезата на краля.
Нямаше дивеч за начало на вечерята, нямаше никакви тъмни, богати меса, само твърда солена риба треска с горчичен сос, който приличаше по-скоро на кална локва, а колкото до зеленчуците, те се ограничаваха само с някакви увехнали и избледнели репи без никакви подправки. София гледаше с ужас воднистите подобия на зеленчуци, немощно полегнали в подносите наред със солените риби, от които лъхаше вековна сухота.
По-апетитни щяха да изглеждат старите й обувки, помисли тя.
Сестра Катрин вдигна очи от чинията си.
— Вие не се храните.
София поклати глава и отпи голяма глътка вода от чашата си, за да не й се налага да отговори. Нямаше дори вино, нито сладка медовина. Нищо, освен бистра кладенчова вода.
Сестра Катрин се обърна към другите.
— Лейди София не яде.
Всички вдигнаха очи, без да престават да дъвчат, и я загледаха така, сякаш е полудяла.
Сестра Джудит, седнала на противоположния край на масата, изгледа София така, сякаш можеше да прочете мислите й.
— Може би лейди София не е свикнала с такава скромна храна като нашата.
София не беше чак толкова глупава, че да вземе да лъже пред стая, пълна с монахини. Но дори да беше по-завеяна, отколкото беше всъщност, пак не би искала да си има неприятности с господ бог, затова не каза нищо.
— Може би пътуването я е изтощило — предположи сестра Катрин и леко потупа ръката на София, преди да се върне към вечерята си.
Сестра Джудит изгледа София с вдигнати вежди.
— Когато огладнее, ще яде.
И след тези думи се върна към храната в чинията си.
Скоро вечерята свърши и София направи грешката да се надигне, за да си тръгне, благодарение на което чашите и подносите, пълни с огризки от репи, се озоваха тикнати в ръцете й. Тя се вгледа недоумяващо в тях.
— Ела — изгледа я през рамо Катрин, запътвайки се към вратата. — Трябва да раздигнем масата и да изхвърлим боклука от кухнята.
— Но вие имате прислужници — възрази София. В гласа й се дочу лека нотка на нетърпение, което не би могла да прикрие, дори да искаше, а тя не искаше. — Нали ги видях. Те приготвиха храната и я поднесоха.
— Да — Катрин се обърна и стовари още един тежък калаен поднос в ръцете на София. — Но на залез-слънце те си отиват у дома, при семействата си. Ние разчистваме след ядене — говореше тя, продължавайки да снове като страж между зъберите на крепостна стена от трапезарията до кухнята, която в действителност представляваше миниатюрен навес, прилепен към стената на трапезарията. — Тъй като ние ядем яденето, изглежда справедливо да разчистваме след това, не мислиш ли?
София не спомена, че не бе хапнала и трошица. Подобен аргумент тук явно нямаше да бъде на място.
— Сложи ги в дървеното корито и ги изтъркай добре с пясък.
— С пясък?
— Точно така. В делвата на полицата е. Докато правиш това, аз ще донеса малко гореща вода.
И Катрин излезе навън при огнището и високата каменна пещ, построена пред навеса.
София се намръщи недоволно, после вдигна очи, забеляза тумбестата делва и гребна оттам шепа пясък. Затърка една купа, но пясъкът се смеси с остатъците от репите и стана на огромни лепкави буци, които само се размазваха по мръсния съд. Тя впи отчаян поглед в мръсотията.
— Какво направи? — дотича Катрин и впери очи в цапаницата. София я изгледа през рамо.
— Търках с пясък, както ти ми каза.
Катрин сви вежди и я изгледа с невероятно смайване.
— Но ти трябваше първо да махнеш остатъците от храната.
Да махна остатъците от храната? Не си ми казала, че трябва най-напред да направя това.
Преди да отвори уста, Катрин вдигна едно гърне с вода и го изля върху ръцете на София, върху купата и дървеното корито.
— Ау! — изпищя София и отскочи, разтърсвайки опарените си ръце във въздуха.
— Гореща ли беше водата? — Катрин топна ръка до лакът в коритото. — На мене не ми изглежда гореща. Много си е добра.
От коритото се вдигаше гъста пара. Тази монахиня сигурно имаше кожа като дървесна кора. София се намръщи и се вгледа в почервенелите си ръце, после започна да ги разтрива. Още пулсираха от опарването.
— Дай им малко време на ръцете, скъпа, и ще свикнат. Какво й предстоеше да прави, та ръцете й да свикнат да бъдат парени? Не можа да попита, защото сестра Катрин тикна в ръцете й купа, пълна с огризки от репи, и й заповяда да „стърже“.