Нощта беше ясна, хиляди звезди трепкаха по небето над рида. В далечината, над короните на дърветата, се издигаха стръмните хълмове на Шотландия. Беше тихо, нищо не помръдваше сред дърветата, лагерните огньове догаряха.
Тобин клекна пред един от тях, подпрял ръка на коляното си, без да престава да дъвче парче печен заек. Дояде го, хвърли костите в огъня и пламъците рязко изсъскаха.
Той се изправи, кимна за лека нощ на хората наоколо и тръгна към друг огън, около който войниците си предаваха от ръка на ръка мях с вино. Надигна меха, пи и го подаде на един войник. Някой подхвърли солена шега, която накара всички да се разсмеят. После Тобин намери време да поговори поотделно с всекиго.
Беше наблюдавал години наред Мерик де Бокур, докато служеше при него първо като паж, а след това като оръженосец. От него научи колко важно е да познава добре хората си, защото те му пазеха гърба, рискувайки собствения си живот, и се бяха клели във вярност към него точно така, както той се бе клел пред граф Мерик, сър Роджър и накрая пред краля.
Поговори с тези, които застъпваха на стража, после тръгна към мястото, където бе оставил седлото си, легна и се загледа в звездите, пъхнал ръце под главата си. Но пред очите му се появи образът на София и звездите, нощното небе, хълмовете, всичко наоколо започна да бледнее и да се губи.
Тя го бе обсебила. Лицето й се явяваше всеки път, когато най-малко го очакваше. Той не знаеше защо става така и това не му харесваше, но с времето свикна, най-вече защото това се повтаряше години наред. Сякаш тя се бе вмъкнала под кожата му, защото на моменти Тобин не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея, това го подлудяваше. Искаше да се ожени за нея, беше я намерил и върнал в двора именно с тази цел. Толкова силно я искаше, че когато Едуард му съобщи за тази мисия, той бе тръгнал незабавно, от страх да не извърши пряко себе си някой предателски акт спрямо своя суверен.
Пое си дълбоко дъх и го изпусна.
Тогава чу вик.
Веднага скочи и изтегли сабята от ножницата.
След миг от гората се появиха отряд шотландци, сякаш излезли от дънерите на дърветата.
Тобин се огледа вляво, после вдясно. Бяха обкръжени.
Двама от нападателите държаха стражите, опрели остриетата на камите си в гърлата им.
— Предай се, англичанино, иначе твоите хора ще умрат още сега.
Тобин си пое дъх сърдито и остро, после пусна сабята.
22
Не след дълго сестра Катрин заведе София в стаичката, която трябваше да бъде нейно жилище. Отключи вратата и я отвори. Бяха казали на София, че всяка нощ след предсъня заключват в стаите им жените в „Божие благоволение“, за да могат да се молят на спокойствие.
София предположи, че се молят да бъдат освободени от принудата да живеят на такова място, което почти не се различаваше от затвор. Дори казваха на тези стаи килии. Единственото, което им липсваше, бяха решетките.
Тя се съблече, изми се и легна на тясното легло с корав и неравен сламеник, без никакви чаршафи. Придърпа грубото вълнено одеяло — единственото одеяло — до раменете си и усети как по краката й плъзва студен въздух. Надигна се на лакът и погледна.
Леглото беше твърде късо и краката й висяха отвън. Тя се отпусна отново по гръб и подложи ръце под главата си. Огледа тъмната стаичка и се почувства толкова самотна, колкото не се бе чувствала много отдавна.
Затвори очи, за да може по-лесно да заспи. Тогава нямаше да става нужда да мисли. Нямаше да се налага и да чувства каквото и да било. Просто щеше да спи.
Но не можеше да заспи. Нещо я гризеше. Напрежение.
Всяка нощ едно и също. Мисълта я водеше обратно към места, където не искаше да се връща, към нейните приятели и ужасната им участ. Ако успееше да заспи след това, сънуваше кошмари — как някой я преследва по пътища или дълги тъмни коридори, как я сграбчват груби разбойнически ръце и тя не може да се защити. Събуждаше се цялата разтреперана, плувнала в студена пот, а чаршафите й се оказваха целите измокрени.
Тогава оставаше будна, опитвайки се да мисли за нещо друго, за каквото и да е. И успяваше. Понякога преди зазоряване мислите я отвеждаха при Тобин. Обратно при онези моменти, когато волята й изчезваше, при целувките му, за които копнееше, при миговете, когато ръцете му похищаваха тялото й и я докосваха на такива места, които само тя бе докосвала дотогава.
И София отново си представяше себе си в ръцете му, само така успяваше да заспи — мислейки за него. Само така успяваше да отпъди страховете си.
Лежеше и си представяше как той я целува. Усещаше аромата му. Допира му. Дори когато си казваше, че трябва да го забрави. Дори след като така я беше наранил тогава, първия път… Можеше колкото си иска да си заповядва да го забрави, но нито сърцето, нито умът й се подчиняваха.