— Наистина е огромен — усмихна се София — С огромно самочувствие, също както исполинските му ръце.
Едит потръпна и измърмори:
— Нямам смелостта да правя подобни неща.
— Това е необходимо, Едит, и ще продължавам да си изказвам мнението, когато почувствам, че трябва.
Едит поклати глава, в изражението й се четеше благоговение и завист.
— Беше глупост така да предизвикваш краля.
— Не беше толкова глупаво, защото си излязох от голямата зала с пет монети, пъхнати в обувката. Две златни марки от Едуард и три сребърни от обзалагането ми със сър Лоуел.
Едит спря така внезапно, сякаш се бе ударила в стена.
— Ти си се обзалагала?
— Да, заложих на противника.
Едит бързо се прекръсти.
— А защо да не се обзаложа?
— Но това е грях.
— Само че епископ Хърбърт и отец Джон не се въздържаха да заложат — добави кисело София. — Само защото ти и аз имаме ужасното нещастие да сме се родили жени, не значи, че не можем да имаме същите развлечения като мъжете.
— Естествено, че не можем нямаме тяхната сила…
— И ако кажеш „техния остър ум“, ще те оставя самичка ето в този момент.
— Е, дори аз не бих отишла чак дотам, но, София, ти искаш такива ужасни неща. Кралят няма да те остави да го предизвикваш. Това няма да му хареса. Ако продължаваш така, дори Елинър няма да може да се застъпва за тебе. Ами ако той изведнъж вдигне ръце от тебе и те омъжи за някой ужасен човек като… като — тя снижи глас и прошепна с ужас: — като лорд Алфред?
Алфред де Бейн беше известен с похотливостта си мъж на четиридесет и пет години, с ръце, огромни като биволски копита, и малки, блестящи кафяви очички, в които се четеше неприкривана жестокост. Имаше двадесет и едно деца и бе погребал седем съпруга, а никое от отрочетата му не бе доживяло до зрялата възраст петнадесет години.
— Ако Едуард се опита да ме бутне в ръцете на такова проклето същество, ще се пробода в сърцето, дори това да призове вечно проклятие над душата ми и цяла вечност да му се явявам като призрак.
— Не бива да се шегуваш и да казваш, че ще си отнемеш живота. Това е смъртен грях.
— Кой се шегува?
Като чу това, Едит замълча.
Едит беше истинска приятелка на София и внезапното й умълчаване я накара да се почувства неловко. Леко предчувствие се промъкна в ума й.
— Едуард знае, че съм способна да направя такова нещо.
Едит хвърли странен поглед към София и изрече меко:
— Мисля, че някой ден ще срещнеш мъж, който ще те надмине по остроумие. Който няма да избяга от шегата и закачките ти.
— Добре, поне няма да скучая.
— Може би трябваше да се омъжиш за лорд Джефри — каза Едит. — Той е много богат.
— Лорд Джефри е скучен като печена филия. Не е човек, когото някога бих могла да обичам, Едит. — Гласът й трепна, тя погледна приятелката си и й се довери: — С всеки ухажор си представям как съм в прегръдките му. Как ме прегръща и ме целува. Но никога не мога да си представя да бъда с някой мъж, без да искам да мисля за нещо друго, за каквото и да е друго.
— Но ти непрекъснато повтаряш, че сама ще направляваш съдбата си. Няма ли да ти е по-лесно с човек, който иска само тебе, някой като лорд Джефри?
Тя поклати глава.
— Ако някога се омъжа… а не казвам, че ще го направя… искам в брака ми да има вълнения.
Едит я загледа така, сякаш й бе поникнала още една глава.
— Какво лошо има в това? Животът ми сега е достатъчно тих. Не бих могла да го понеса, ако и бракът ми бъде толкова скучен. По-скоро бих станала монахиня. — Тя замълча, после добави, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на приятелката си. — Само дето Едуард казва, че в никой манастир в Англия няма да ме приемат за послушница.
Едит закри устата си с ръка и се помъчи да сподави кикота си.
— Какво толкова смешно има?
— Това, което сега каза — не можеше да сдържи смеха си Едит.
— Не намирам нищо смешно в това, че искам в живота ми да има малко вълнение.
Едит продължаваше да се смее.
София я погледна със свити вежди, после сложи ръце на кръста си, тупна с крак и зачака отговор, но Едит само се превиваше от смях.
— Най-напред, не можеш да станеш монахиня — каза Едит, когато най-накрая се укроти. — Църквата няма да го позволи. И трябва да знаеш, че кралят никога няма да допусне огромната ти зестра да иде при свещениците. И накрая, което е най-важното, бракът с тебе не е възможно да бъде скучен. Не и бракът с тебе, Софи. Няма начин!
— Говориш като Елинър — каза възмутено София.
— Добре — Едит изглеждаше възхитена. — Това е хубаво. Бих искала да приличам на кралицата.
София обаче не искаше да бъде като кралицата. Никога нямаше да се омъжи за чудовище, както Елинър.