Храната беше възможно най-вкусната, която някога бе опитвала, и София започна да се тъпче така, че след малко едва можеше да мръдне и в стомаха й нямаше място за ягодовата пита със сметанов крем, украсена с бадеми и стафиди.
Наведе се към сестра Катрин и прошепна:
— Кажи ми, че ядете такива вкусни неща на всеки празник. Катрин я изгледа с въпросително свити вежди и отговори:
— Така е.
София въздъхна щастливо и се усмихна.
— Мога да ям солена риба и репи всеки ден, ако знам, че ще ям такова нещо поне на всеки два месеца веднъж.
— На всеки два месеца?
— Да. На празник, когато не трябва да ядем солена риба и ряпа. Сестра Катрин се престори, че мисли усилено върху думите на София, после изведнъж се разсмя от все сърце.
Другите се извърнаха към нея и също се разсмяха.
— Кажи ни какво толкова смешно има, сестро — запита сестра Джудит.
— Лейди София мисли, че всеки ден ядем само солена риба и ряпа! Всички монахини прихнаха да се смеят, сякаш бяха чули най-смешната шега на света.
Сестра Джудит също се засмя и каза:
— Май нашата лейди София трябва да се посъветва с календара.
София сви вежди.
Сестра Катрин се обърна и я потупа по ръката.
— Досега имаше пости, скъпа. Солената риба, ряпата и черният хляб бяха единствената храна, с която разполагахме за покаянието си.
— Да не искате да кажете, че повече няма да ям солена риба?
— Чак до догодина.
София нададе висок радостен вик и всички се разсмяха.
Пратеникът на Де Клеър, оръженосецът Туок, дръпна юздите на коня си и спря пред стените на замъка Уиндзор.
— Туок от Камроуз, оръженосец на сър Тобин де Клеър! Имам спешно съобщение за краля!
Спуснаха подвижния мост, вдигнаха решетката и момъкът се втурна във вътрешния двор. Веднага го въведоха в залата, където кралят заедно със съветниците си разглеждаше бойните карти, пръснати по огромната маса.
Оръженосецът влезе, направи дълбок поклон и подаде запечатания пергамент на един благородник от свитата на краля, който веднага го предаде на Едуард.
Кралят бе седнал в огромно кресло пред отрупаната с карти маса.
— Какво толкова има, че си останал без дъх, момче? — Хвърли поглед към печата. — Това от господаря ти ли е?
— Да, сир.
Едуард счупи печата и разви пергамента. След няколко мига вдигна очи, присви ги замислено, без да губи самообладание, после хвърли писмото настрана.
— Май някои кланове възразяват срещу преговорите между мене и съпруга на сестра ми. Конфискували са документите и са пленили Де Клеър заедно с хората му. Поставят условия и искат откуп — от Александър и от мене.
Избухнаха гневни викове, Едуард вдигна ръка.
— Престанете. — Отправи поглед към ковчежника. — Как сме с хазната?
— Всички доходи от тази година са заложени, сир. Не можем…
— Добре! — отсече Едуард. — Прати съобщение до Глостър. Виж дали не може да откупи сина си. Ние не можем. — Погледна към пратеника на Де Клеър. — Върни се и им кажи, че това не ни засяга. Могат да задържат Де Клеър.
— Сир? — зяпна Туок.
— Ще говоря направо със съпруга на сестра си — обърна се Едуард към придворните, после погледна оръженосеца. — Още ли си тук?
— Не, сир.
Туок излетя от залата, метна се на коня си и препусна с всичка сила, но не към Шотландия, а към Камроуз, за да извести граф Мерик.
Добила сили от превъзходното ядене, на следващата сутрин София се събуди бодра и се захвана със задълженията си. Беше свършила с прането и сега бързаше да свали в двора огромна купчина чаршафи по стръмното стълбище на източното крило на манастира. Беше обещала на сестра Катрин да й помогне със счетоводните книги, което беше доста подходяща работа, защото от снощи валеше проливен дъжд.
София сви по завоя на стълбището и се сблъска с някого. Чаршафите се разлетяха от ръцете й. Тя извика, спъна се и падна назад, удряйки така силно гърба си в едно стъпало, че пред очите й блеснаха свитки.
Сви вежди от болка, надигна се и премига. Огледа се и видя сестра Джудит до най-долното стъпало, с разкривено от болка лице, патерицата й беше отлетяла на няколко крачки зад нея.
— Сестро Джудит! — София стана и се втурна надолу по стъпалата. — Много съжалявам. Лошо ли се ударихте?
Старата монахиня се размърда и изстена.
— Мисля, че всичко е наред. Помогни ми да стана, дете.
София пъхна ръце под мишниците й и й помогна да се надигне.
— Донеси ми патерицата.
Тя слезе, грабна патерицата и я опря до стената.
— Нека ви помогна. Хайде, сестро. Чувствам се ужасно. Кълна се, съвсем не ви видях.
Хвана старата жена под мишниците, опита се да я вдигне, но нямаше толкова сили, защото Джудит беше висока и едра, въпреки куция си крак.