— Само ми дай патерицата, момиче, сама ще се справя — разнесе се острият, сърдит глас на Джудит.
София се отпусна назад, чувстваше се още по-зле. Подаде на Джудит патерицата, започна да вдига разпилените чаршафи и да ги сгъва.
Старата монахиня обърна патерицата така, че да може да се изправи с нейна помощ. Завъртя се няколко пъти насам-натам, издавайки такива стонове, сякаш я мъчеше непоносима болка.
София искаше да й подаде ръка, но не го направи. Страхуваше се да не би сестра Джудит да й се сопне отново. Затова се изправи с ужасното усещане, че е безполезна и не й е тук мястото, и застана мълчаливо, хапейки долната си устна. После изрече тихо:
— Наистина много съжалявам.
— Знам, знам… — измърмори сестра Джудит нетърпеливо и махна пренебрежително с ръка, докато се отдалечаваше, куцукайки, по коридора, водещ към килиите.
23
Джудит лежеше на тясното си легло. Проклинайки гордостта си, защото ако се беше родила малко по-смирена, нямаше да падне по тези проклети стълби.
Горката София не беше виновна. Стълбището имаше парапет. Но тя беше една стара глупачка, преизпълнена с гордост, и не се беше хванала за парапета, защото искаше да докаже, че е толкова добре, колкото и преди да осакатее.
И сега се проклинаше заради собствената си глупост.
Дори така, както лежеше, чувстваше непоносима болка в крака, болката пронизваше костите и мускулите, качваше се високо в хълбока. Тя я усещаше съвсем ясно даже в челюстите си. Затова само стисна зъби и остана да лежи, чакайки болката да се разнесе.
Прокара ръка по овлажнелите си очи и накрая с мъка успя да отпъди напиращите сълзи, срещу които толкова яростно се бореше. Джудит мразеше да плаче от слабост. Сълзите бяха осезаем знак, че и тя е слаба, че е повече човешко същество, отколкото би искала да си признае. Ненавиждаше слабостта, защото винаги бе знаела, че не е от хленчещите, и никога не се бе чувствала слаба жена. Това я караше да изпитва неимоверна гордост.
Чу се силно почукване. Джудит се надигна на лакът и се вгледа във вратата със замъглен от сълзи поглед. Пое си дълбоко дъх и извика:
— Да?
— Аз съм, София.
— Почивам си.
Отпусна се по гръб и изпусна уморено дъх.
Настъпи дълго мълчание, но Джудит не чу момичето да се отдалечава. Вслуша се отново, наострила уши. После осъзна, че се ослушва за нещо, което няма да чуе, и се изруга, че е такава глупачка, та да го очаква. София не беше от хората, които отстъпват. В никакъв случай.
— Мога ли да вляза? — запита девойката иззад дървената врата. Джудит се размърда и се опита да седне. Болеше адски, но тя се извъртя и придвижи настрана куция си крак, за да се изправи до седнало положение и да подпре гръб на стената до леглото.
За миг стисна силно клепачи, за да отпъди острите пробождания, предизвикани от раздвижването. Сега вече усещаше само тъпа, туптяща болка.
Пое си дълбоко дъх, изпусна го и вдигна поглед.
— Влез.
Вратата се отвори със силно скърцане, сякаш самите стари железни панти изплакаха. В получилия се процеп се показа тъмнокосата глава на София. Тя се вгледа в Джудит с огромните си виолетови очи, после влезе вътре, обърна се и тихо затвори вратата.
— Какво искаш? — запита Джудит, опитвайки се да не допусне болката, която изпитваше, да се прокрадне в гласа й.
София леко наклони глава и я погледна със замислено и проницателно изражение.
— Исках да попитам дали се ударихте лошо, когато паднахте.
Джудит затвори очи за миг и призна:
— Малко ме боли.
Когато отново отвори очи, видя София, седнала на леглото, да гледа куция й и безполезен крак.
След секунда девойката положи ръце върху прасеца на Джудит и започна да масажира мускулите.
— Сигурно ужасно ви боли. Кракът, искам да кажа. Дори аз го усещам колко е стегнат и схванат.
Джудит си пое дълбоко дъх, защото наистина болеше, а умелите пръсти на девойката бяха като божествен дар за стегнатите й в гърч мускули.
София спря да масажира.
— Да не би да ви заболя още?
Джудит поклати глава.
— Толкова ме болеше, че не можеш да ми причиниш повече болка от това. — Отвори овлажнелите си очи и изля душата си пред София. — Благодарение на тебе не ме боли толкова силно. — Замълча за миг, после добави: — Благодаря ти.
— Какво се е случило с крака ви и с лицето ви?
Джудит се поусмихна. Девойката беше доста непосредствена. Също като нея навремето. Джудит не би я укорила, защото цял живот на нея самата и бяха отправяли достатъчно много упреци. Изгледа я открито.