— Паднах от кон.
София погледна крака й, после очите й се плъзнаха нагоре към шията и лицето и девойката се намръщи.
— На какво сте паднали, че така сте си порязали врата и лицето? Джудит въздъхна. Не можеше да избегне въпроса.
— Белегът е причината да падна от коня. Воювах при отбраната на Антиохия.
Ръцете на София замряха върху крака на Джудит и тя я зяпна.
— Вие? Били сте от воюващите монахини?
— Да.
— Тези, които са се биели наравно с мъжете. Както рицарите, нали? О! Толкова съм слушала за смелостта на тези монахини. Щом чух за тях, започнах да си мечтая. Исках да се бия на война, да размахвам сабя, да правя всичко, което мъжете могат да правят, а за жените не е допустимо.
— Ако трябва да кажа истината, София, във войната няма кой знае колко слава. Но там ме раниха. Един мамелюк връхлетя върху мене с размахана сабя. Не можах да отбия удара и острието засегна лицето ми, всъщност цялата тази страна. И паднах. Той уби коня, конят падна върху мене и счупи крака ми. Не си спомням добре. Сигурно ме бяха взели за мъртва. Когато най-накрая ме откриха, бях такава, каквато ме виждаш сега — осакатена.
— Съжалявам.
Джудит се усмихна и леко поклати глава.
— А аз не съжалявам. За нищо на света не бих променила живота си. Нито един ден от него.
— И аз, ако можех да ида на война. Кажете ми… — София се изправи и дюшекът отскочи под нея. — Къде сте се научили да се биете?
— За да станеш воин, трябва да притежаваш много умения, дете. Много. Да се биеш е само едно от необходимите умения. Първото е да умееш да яздиш. Аз имах късмет. Баща ми беше главен коняр в замъка Уоруик. Израснах сред конете и той се погрижи да ме научи да яздя.
— Аз мога да яздя — изрече гордо София.
— Не на дамско седло, дете, а по мъжки.
София замря, после леко вирна брадичка.
— Аз не яздя на дамско седло, а по мъжки. — И гордо се потупа по гърдите. — Можех да надбягам някои от войниците на Едуард още когато бях на десет години.
Джудит се усмихна.
— Добро момиче. Не би трябвало само на мъжете да е позволено да яздят по хълмовете и долините на тази страна.
— Какво оръжие владеете?
Джудит сви рамене.
— Не само едно. Почти всички оръжия. Трябваше да мога да размахвам сабя и алебарда. Мога да стрелям с лък и арбалет, да мятам копие.
— Копие? — София наостри уши като кученце, което проследява хвърления апетитен кокал.
— Да. Защо?
— Научете ме.
Джудит се разсмя.
— Не. Няма войни за жени, а дори да имаше, нямаше да те пусна. Днес са на мода добрите маниери, а не дивашките битки. Кръстоносните походи свършиха. Освен това, ти си братовчедка на краля. Той никога няма да ти позволи да яздиш на турнир, какво остава за истинска битка.
— Не, няма. Затова за мене е толкова важно да се науча да се бия.
— Искаш само да противоречиш на краля.
— Не, напротив. Когато говорите така, ме карате да се чувствам като малко дете.
— Тогава ми дай една основателна причина.
София се замисли за миг.
— Той искаше да ме научи на послушание и покорство. Ха! Ще се науча само когато поискам да се науча. — И тя погледна Джудит право в лицето. — Искам да се науча да мятам копие, а може би да стрелям с лък, а колко ми се иска да се науча да въртя сабя!…
— Не — поклати глава Джудит. — Не, София. Това не е за хора като тебе.
— А каква съм аз?
— Ти си благородна дама. Ще се ожениш за своя рицар и няма да ти трябват подобни умения. Едуард ще ми вземе главата.
— Никога няма да му кажа. Кълна ви се, че ще отнеса тази тайна в гроба си. Наистина. Моля ви, сестро Джудит, научете ме да бъда рицар.
— Не.
— Но…
Джудит вдигна ръка и отново поклати отрицателно глава.
— Не ме моли. Не мога. Сега ме остави. Трябва да поспя. По това време на годината сутринта настъпва рано, сега съм уморена и отпаднала, а когато спя, не чувствам болка. — Джудит замълча, после добави: — И ти трябва да поспиш.
София стоеше пред Джудит със замислена и донякъде разочарована физиономия. Въздъхна и се обърна към вратата. Но внезапно спря и се извърна.
— Моля ви…
Монахинята поклати глава.
— Пожелавам ти лека нощ, София. Девойката се накани да отвори уста. Джудит я възпря с вдигната ръка.
— Лека нощ.
София затвори вратата, но Джудит знаеше, че това не е краят. Разказвайки на София Хауърд за миналото си, все едно размахваше сладкиш пред очите на дете. Поклати глава.
— Не трябваше да й го казваш, глупава жено — укори се тя. — Изобщо не биваше.
Благодарение на отдавнашните и бурни отношения с нейния братовчед, крал Едуард Твърдоглавия, София Хауърд бе натрупала доста опит в умението да налага собствената си воля.