— Какво ще стане, ако разбойници решат да нападнат манастира? — запита тя. — Кой ще ви защити?
Всички монахини я погледнаха и отвърнаха в един глас:
— Всевишният.
— Да предположим, че викингски конници дойдат от север и подпалят манастира, и започнат да плячкосват?
— Сега сме в тринадесети век, а не в десети — изрече Джудит кисело. — Възможността за викингски набег над Лестършир е също толкова голяма, колкото и възможността ти, София, да ме убедиш да те обуча за войник.
Монахините се изкискаха.
Но това не я спря. Още на другия ден София чу, че абатисата я боли зъб. Тя нахлу в трапезарията, където Джудит лежеше на масата, а сестра Алис бе подпряла коляно на пейката и с все сили дърпаше болния зъб с железни клещи.
София си проправи път през скупчилите се монахини и се озова пред сестра Апис.
— Вижте, аз заякнах от всекидневната работа, особено като носех кофите с вода. Нека опитам.
— Ммммф! — изсумтя сестра Джудит и понечи да поклати отрицателно глава, като в същото време се помъчи да седне.
София я натисна надолу с една ръка.
— Всичко ще бъде наред. Ще видите.
Стисна здраво зъби, хвана клещите с две ръце и дръпна с всичка сила.
Зъбът излезе така леко, че София отхвръкна назад и се просна на твърдия под. Погледна клещите, вдигна ги и се усмихна.
— Нали видяхте? Излезе!
Сестра Джудит бавно се надигна и седна, държейки се за челюстта, после погледна към Алис.
— Махнете я… веднага!
Алис я изведе почти насила от трапезарията.
Мина доста време, след като София бе чула ключа на сестра Катрин да заключва отвън стаята й. Сега чу отново същия звук.
Дочу и леко почукване, седна в леглото и отмахна кичур коса от сънените си очи.
— Да? Влез.
Вратата се отвори и на прага застана сестра Джудит. Гледаха се една друга мълчаливо, после София запита:
— Как е устата ви?
— По-добре — изсумтя Джудит. — След като зъбът се махна.
— О — вгледа се в ръцете си София.
— Стани, момиче. Погледни ме в очите.
София отметна одеялото, стана и изправи рамене. В това време Джудит бе излязла от стаята, но след малко се върна, влачейки един дървен сандък. Стовари го с глухо тупване на пода.
— Отвори го.
София коленичи и дръпна резетата. Вдигна капака. Видя вътре една ризница, изплетена от железни бримки. Вдигна очи към Джудит.
— Това е моята ризница.
Сърцето й изведнъж се разтуптя ускорено. О, беше спечелила! Беше спечелила!
Джудит докуцука до сандъка и извади ризницата. Погледна София и небрежно й я подхвърли.
София посегна да я хване. Ризницата я удари право в гърдите, тя изохка и се стовари на пода, затрупана от невероятно тежкия метал.
— Исусе, Мария и Йосифе! Това тежи като камък!
Джудит скръсти ръце и я изгледа.
— Така е. Вътре има още и панталон, наколенници, налакътници, ръкавици, ботуши…
— Боже господи! — измърмори София.
Високата монахиня изгледа лежащата на твърдия дървен под девойка, притисната от тежестта на една-единствена част от рицарските й доспехи.
— Ще ти ги оставя, София. — Тръгна към вратата, отвори я и се извърна. — Когато се научиш да носиш ризницата и да се движиш свободно с нея, с радост ще те науча на всичко, което знам.
24
София започна, като носеше вода до поилката на върха на стръмния хълм неведнъж на ден, а два пъти, сутрин и следобед. Първия ден лицето й така пламна, че кожата й сякаш цялата гореше. Пот капеше от челото й и замъгляваше погледа й, от време на време тя тихо изстенваше под тежестта на кобилицата, на която висяха ужасно тежките кофи, пълни с вода.
Господи, кой да помисли, че водата може да е толкова тежка?
Но тя не спираше да се изкачва, водата плискаше краката й, а кобилицата се впиваше все по-силно в раменете й. Когато стигна най-горе, се отпусна на земята, почти останала без дъх. Задигна ускорено, а когато се съвзе, седна и се вгледа в изминатия път. Искаше да се усмихне, но нямаше сили дори да помръдне ъгълчетата на устата си.
Началото беше положено.
Минаха три дни, преди да се научи да се изкачва, без да спира, за да си поеме дъх. Сестрите се събираха в подножието на хълма, за да я наблюдават. Отначало бяха само Катрин и Алис, после взеха да идват и останалите.
След седмица София вече изкатерваше хълма три пъти дневно. И монахините пляскаха с ръце, за да отмерват ритъма на стъпките й. Всяка вечер, преди да заспи, надяваше желязната ризница и се разхождаше из стаичката си. Отначало само горната част, после постепенно започна да добавя и останалото.