Апетитът й се увеличи, ядеше така, сякаш умира от глад, понякога се събуждаше посред нощ с куркащ стомах, затова вечер вземаше в една кърпа хляб и сирене и ги оставяше под леглото си.
След две седмици София вече не само изкачваше хълма, но тичаше нагоре, и то четири пъти на ден. После ги увеличи на шест. Монахините се заеха да се молят за нея. Палеха свещи и завършваха всяка молитва с думите: „Велики, милостиви боже, моля Те, помогни на София да стигне до върха на хълма.“
Тя ставаше преди зазоряване, когато небето й казваше, че още е нощ, когато звездите още не се бяха скрили. Не можеше да излезе от стаята си, затова надяваше ризницата, наколенниците и ботушите и се разхождаше из стаята, учейки се как да движи свободно ръцете и краката си. Лягаше на леглото, облечена в доспехите, и се упражняваше да става с лекота. Когато се справи с упражнението, започна да го прави на пода.
Бяха минали две седмици след Архангеловден. Листата постепенно ставаха златисти и кафяви. Гергините цъфтяха, нощем започна да пада слана. Тогава монахините от „Божие благоволение“ започнаха да правят ябълково вино.
Сестра Джудит беше в избата и надзираваше мачкането на ябълките, когато чу шум и викове отвън. Тя сви вежди.
— Какво става тук? — измърмори монахинята, изтри ръце в една кърпа, грабна патерицата си и пристъпи напред.
Вратата изведнъж се отвори широко и едва не се удари в стената.
София застана на прага, облечена в ризницата на Джудит, блеснала под лъчите на следобедното слънце. Бе изправила гордо рамене, дишаше леко и равномерно.
— Добър ден, сестро Джудит — изрече девойката с такава гордост, че едва се удържа да не се усмихне.
Влезе в стаята с лекотата на грациозен рицар, размахвайки свободно ръце, после опря ръка на масата, клекна и се измъкна от другата й страна, за да покаже, че може да се движи без никакви затруднения, облечена с тежките доспехи.
Разхождаше се из малката стая, правейки най-различни движения, за да може Джудит да види с каква лекота върши всичко. Наведе се, положи ръцете си, облечени в железните ръкавици, на коленете, огледа ябълковия сок и се изправи.
Когато Джудит не каза нищо, тя се огледа, сложи ръка на хълбока си, обърна се към нея и запита:
— Трябва ли ви тази кошница с ябълки?
— Да, дете, но…
— Ще я донеса. — С две крачки София стигна до ъгъла и вдигна кошницата с ябълки толкова високо, че би могла да си я сложи на рамото. Обърна се, без да мигне или да направи гримаса, и запита: — Къде да я сложа?
Джудит се засмя и поклати глава.
— Сложи я долу, София. Постигна своето. — Подпря се на патерицата си и вдигна ръце в знак, че се предава. — Спечели, дете.
София я изгледа.
— Наистина ли?
— Да. Спечели си правото — каза Джудит и тръгна към вратата.
София замръзна.
— Но къде отивате?
— Навън. — Джудит се извърна и я изгледа продължително. — Идваш ли?
— Да — София едва не се затича. — Къде отиваме?
— В конюшнята, за да ми покажеш дали си се научила да яздиш. Джудит се приведе под ниския горен праг на вратата и закуцука навън в ярките лъчи на есенното слънце към струпаните монахини, които се бяха наредили наоколо, а по лицата и в очите им бе изписано любопитство.
Джудит ги погледна, после се обърна към София, която тъкмо излизаше в пълно снаряжение, висока и ослепително красива, с блестяща черна коса, спускаща се вече до равнището на брадичката, благодарение на упражненията бе станала сякаш по-висока и по-гъвкава. Боец от глава до пети.
София погледна Джудит, тя кимна и тогава девойката вдигна юмрук във въздуха, както правеха рицарите, когато спечелят победа над някой противник в турнир.
И нададе силен, ликуващ вик:
— Направих го! Направих го!
Радостните викове на монахините сигурно се чуваха чак в Лондон.
— Богородице! Тази сабя сигурно тежи колкото коня ми!
Сестра Джудит се усмихна.
— Да, това е сабя за упражнения. Два пъти по-тежка е от обикновената.
София изгледа сабята и се намръщи.
— Защо?
— За да свикнеш по-бързо да си служиш с нея и да развиеш силата на ръката и рамото. Ето, виж. Това е чучело.
— Прилича ми на дървен кол.
— Защото точно това представлява. Сега ще го победиш. Това е твоят противник. Хайде, упражнявай се!
Джудит отстъпи назад, подпря се на стената и зачака.
София направи точно това, което монахинята очакваше. Вдигна високо сабята, както Джудит бе направила първия път, и нанесе хоризонтален удар по чучелото.
Джудит почти усети силата на удара, която премина през ръката на София от китката към рамото и може би дори към зъбите. Сигурно адски я беше заболяло.