Девойката изригна такава безбожна ругатня, че Джудит се смая.
— София! — Джудит се прекръсти и я изгледа строго, но тя не забеляза.
Седеше на земята със сабята до себе си, отпуснала ръка, и стискаше китката си, полюлявайки се напред-назад.
Джудит тръгна с накуцване към нея. В очите на София се виждаха сълзи. О, тя добре си спомняше тази болка. Наведе се, взе сабята и я обърна с дръжката към София.
— Пак.
След две седмици двете работеха с лъка, а месец след това с бойната тояга. Дойде и денят, когато Джудит изправи в двора стълба с подвижната мишена.
София беше на седлото, здраво укрепила в стремената защитените си с наколенници крака.
— Сниши малко копието. Точно така. Сега стисни дръжката по-здраво под мишницата си. Така. Сега копието е надеждно закрепено. — Джудит отстъпи крачка назад. — Остава ти само да нападаш. Хайде!
София смушка коня и се сниши. Улучи мишената, обърна се и се усмихна на Джудит.
Мишената се завъртя, набирайки скорост. Удари я силно и я свали от седлото.
София тупна в праха. Раменете й се разтресоха. Джудит зачака тревожно. Стори й се, че сериозно се е наранила, за да плаче така силно. Тръгна напред, куцукайки, и коленичи при падналата девойка.
— София? — положи ръка на рамото й Джудит.
— Забравих да се сниша — изрече тя, обръщайки лице към Джудит. И се засмя, наистина се засмя, сякаш най-забавното нещо на света беше да падне от седлото и да зарови лице в праха.
— Трябва да го направя отново и този път да се сниша!
София се върна на седлото, отдалечи се, намести копието и атакува. Нанесе чудесен удар, сниши се, препусна напред и продължи да язди, докато се отдалечи на безопасно разстояние, за да обърне коня.
Девойката бе учудващо добра ездачка, по-добра от мнозина мъже, така смяташе Джудит. Никога не беше виждала друга като нея. Копието беше от лесните оръжия, трябваше само да се усвои необходимата техника, ъгълът и начинът за нанасяне на ударите, но такива ездачи като тази млада девойка се срещаха наистина рядко.
София спря коня си пред Джудит, стегна юздите, накара го да се изправи на задните си крака и да се завърти в кръг. Предните му крака се стовариха с глух тропот на земята и тя се наведе напред, започна да го гали и да му говори с нежен глас. Погледна към Джудит с наперена и самоуверена усмивка.
— Е… сега какво?
Джудит много искаше да се засмее на смелостта й, но вместо това само погледна девойката в очите.
— Сега трябва да направиш всичко отново.
— Отново! Всичко ли? Но това ми отне месеци!
— Така е. На оръженосците им трябват години, за да станат рицари.
— Но те са мъже!
— Скромността ти ме учудва — изрече сухо Джудит.
— Би трябвало. — София гордо тръсна глава. Остриганата й коса, пораснала почти до раменете, бе цялата объркана и толкова черна, че отразяваше слънчевите лъчи. — Научих бързо тези неща.
— Така е. Сега вече знаеш основните похвати.
— Тогава защо трябва да го правя отново?
— Защото… — Сестра Джудит се обърна и понечи да се отдалечи, но спря и хвърли бърз поглед през рамо. — Сега трябва да направиш всичко това облечена в броня.
И се отдалечи, пренебрегвайки безбожните ругатни на София, докато се молеше без глас за безсмъртната й душа.
Мерик де Бокур изкачи с равномерна стъпка стълбите на старата кула, придал на лицето си преднамерено равнодушно изражение, но ръката му не се отделяше от дръжката на сабята, в ботуша му бе затъкната кама, вниманието му беше нащрек. Беше едър, толкова висок, че бе свикнал да гледа от горе на долу останалите мъже. Но шотландците пред него, които го водеха към залата в каменната кула, бяха с една глава по-високи от него, с масивни рамене и ръце, които всяваха респект у всеки достатъчно разумен воин.
Неколцина негови дружинници го следваха на две крачки — привилегия, издействана от непримиримите шотландци. Мерик вървеше след водачите си по тесните вити стълби на старата кула, построена на един от върховете на шеметно високата планина.
Хвърли бърз поглед през бойницата, но не видя нищо, само далечните планински върхове, потънали в мъгла. Положението на крепостта я правеше непревземаема. Само няколко минути му бяха достатъчни, за да се убеди, че никаква атака няма да освободи приятеля му. Никой не би могъл да твърди, че на шотландците им липсва схватливост.
Един от придружителите му пъхна ключа в ключалката на огромната желязна врата, отвори я, изгледа кисело Мерик и кимна.
— Твоят човек е вътре.
Мерик влезе сам в стаята.
Де Клеър седеше с гръб към него, изправил рамене. Вероятно така посрещаше тъмничарите си. Ако той беше на мястото на Тобин, сигурно щеше да бъде бесен.