— Така ли посрещаш човека, който те научи да въртиш сабя?
Тобин се извърна.
— Очи господни! Мерик! Колко се радвам да те видя! — И тръгна към него.
— Мислех, че съм те научил по-добре да се биеш. Как, да му се не види, се озова заключен в тая кула?
— Я върви по дяволите! — изрече Тобин, но на лицето му се изписа облекчение. И още нещо.
Мерик хвана Тобин за раменете и го разтърси.
— И аз се радвам да те видя!
— Тук ни хранят добре, стига човек да понася овес и заешко. Пускат ни да се разкършваме по малко в двора, дори ако вали тоя проклет дъжд. Май в Шотландия не спира да вали.
Мерик се приближи към масата и приседна на нея. Погледна приятеля си право в очите.
— Кажи ми какво става тук?
— Мислят, че техният крал ги е предал.
— Александър все отказва да даде васална клетва за английските си земи. Макар че Едуард е брат на съпругата му. Защо шотландците мислят, че ги е предал?
Тобин прокара ръка през черната си коса.
— Става дума за една ивица земя, едно езеро и някакъв техен стар замък. Едуард иска тази територия. Само господ знае защо. Александър е в безизходица: Ако не се откаже от земята, Едуард ще вземе английските му владения. Но старият шотландец, който владее земята, има подкрепата на околните кланове. Няма да се откаже от нея без достатъчно злато, благодарение на което да забрави, че някога е владял тази земя. Освен това шотландците просто не вярват на Едуард.
— Така си е. Видяха какво стана с уелсците. И аз нямаше да му вярвам, ако бях шотландец.
— Аз не му вярвам, а съм му поданик — измърмори Тобин.
Мерик поклати глава.
— Знам, че съм негов добър приятел, но не знам какво е намислил сега.
— Е? — изгледа го очаквателно Тобин. — Кога мислиш, че ще изляза оттук? Предполагам, че си донесъл откупа.
Мерик си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.
— Едуард вече е събрал всичките възможни данъци. Парламентът се събира след три месеца. Не може да очаква още постъпления от злато тази година, защото в противен случай рискува поданиците му да въстанат.
Тобин го гледаше неразбиращо.
— Той иска баща ти да плати.
Де Клеър изруга яростно и тресна по масата. Остана там да диша тежко, с наведена глава, отпуснал безпомощно юмрук.
— Баща ти ще донесе откупа най-късно след две седмици.
— Не — изрече Тобин.
— По дяволите, не бъди такъв упорит!
— Не искам нищо от баща си.
— Послушай ме. Аз мога да намеря само половината сума. А това ще ми отнеме месец, може и повече. Ще ида при Фицалън и при още някои…
— Продай конете ми.
— Какво?
Тобин се извърна с лице към него, стиснал зъби.
— Казах, продай конете на Де Клеър. Цялата проклета конюшня, ако трябва. Те са мои, не на баща ми.
— Ще ми трябва време.
— Добре. Не ме интересува колко ще трае, само да не трябва да вземам нещо от баща си.
— Няма ли да размислиш?
Тобин поклати отрицателно глава.
Мерик се изправи.
— Тогава да си отивам. Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще бъдеш свободен. — Приближи се към Де Клеър, обгърна го през раменете, притисна го и отстъпи назад. — Ще почакам да напишеш бележка на София.
— Няма.
— Правиш грешка. Трябва да й пишеш.
— И какво да й кажа? Че годеникът й е заключен в кула? — Той се изсмя рязко. — Не мисля.
— Отдавна съм ти го казал и пак повтарям. Научи се да владееш тази твоя гордост, момче, особено по отношение на жените.
Тобин не реагира. По лицето му се изписа упорито изражение.
— Не мога. Ти по-добре върви. Искам да се махна оттук, преди да съм побелял.
Мерик разтърси глава и потупа Тобин по рамото.
— Ще съжаляваш.
И излезе от стаята. Докато слизаше по стълбите, си представяше какво ще каже Клио, когато й разправи всичко. Господи, за нищо на света не би искал отново да бъде толкова млад и толкова глупав.
25
След една година
Беше един от онези светли октомврийски дни, когато слънцето грееше почти през целия ден и връхчетата на тревите по ливадите добиваха цвета на житните класове. Редиците кошери наподобяваха миниатюрни колибки, а златистите орлови нокти виеха гъвкавите си стъбла около дънерите на мощните брястове.
Напряко на пътя, пресичащ ниските хълмове близо до заспалото градче Фармингтън, се движеше група въоръжени конници. Един висок мъж, който се държеше грациозно на седлото, го пришпори и препусна напред. Малко пред него друг ездач, почти легнал на шията на коня си, препускаше така вихрено, че тъмното му наметало се развяваше зад него.
— Господи, Де Клеър! — извика Мерик, настигайки първия ездач. Тобин стреснато изгледа приятеля си, който му правеше знаци да забави ход. Дръпна юздите на коня и след няколко мига двамата се изравниха.