Мерик го изгледа със странно вдигнати вежди.
— Нямаш търпение да стигнеш в Лестър, обзалагам се.
— Защо го казваш?
— Защото цяла сутрин препускаш като самия дявол.
Тобин погледна през рамо към облака кафяв прах, вдигнал се изпод копитата на дружинниците, които с всички сили се мъчеха да го настигнат. Изненада се, но не чак толкова, и се засмя, защото нямаше друг избор, освен да си признае, че наистина много бърза.
— Прав си — изгледа той Мерик. — Денят е хубав. Отиваме да вземем годеницата ми, аз се измъкнах от оная огромна скала, която шотландците наричат замък, слънцето грее. Бих казал, че всичко е наред.
— Знаеш ли какво ще ти кажа, момче. Ти избързай. Върви. Аз и хората ти ще те последваме малко по-бавно.
Тобин погледна изненадано Мерик.
— Не те ли интересува?
— А защо? Ти така и така мислено си вече там. Цял ден не си изрекъл и две думи — изсумтя Мерик. — Все едно яздя с ням.
Тобин хвърли поглед към далечните хълмове пред себе си. Зад тях беше Лестър, после гората Чарнууд и манастирът „Божие благоволение“. Усмихна се.
— Ще имам малко време насаме със София. И това ми харесва, Мерик. Много ми се иска да разбера как се е справяла тя през цялото това време.
— Упоритият Тобин, когото познавам — прокрадна се сарказъм в гласа на Мерик. — Признай си, че искаш да я видиш, за да разбереш дали се е променила.
— София да се промени? — Тобин едва не се задави. — Не очаквам тази София, която познавам, да се е променила твърде много. Без съмнение е накарала косата на абатисата доста да побелее, както винаги е правила с Едуард. Не й е в характера да се преструва на сладко момиченце.
— Не мисля, че някога ще искаш да имаш покорна и тиха съпруга. Такава жена ще ти стане скучна само за една седмина.
— Не съм баща ми — изфуча Тобин, без да мисли. — Съпругата ми няма да ми стане скучна. Никога.
— Не съм искал да кажа, че си като баща си, момче. — Мерик го изгледа с присвити вежди, посегна и стисна приятелски рамото му. — Нямах това предвид. Мисля, че го знаеш.
Тобин замълча за миг, после изрече:
— Никоя съпруга не може да задържи за дълго вниманието на баща ми. Вече го е доказал. Аз ще имам само една съпруга. Решил съм го отдавна.
— И избра София. Тя знае ли, че идваш да я вземеш?
— Да, пратих вест рано тази сутрин.
— Е, добре. Подозирам, че годеницата ти те чака — и Мерик тупна ръката на Тобин. — Тръгвай. Хайде!
Тобин пришпори коня и полетя напред.
— София!
Сестра Агнес тичаше по коридора на лечебницата, стискайки краищата на грубото си вълнено наметало.
Спря се задъхана пред София, която бе натопила навехнатата си китка в топла вода с билки и лечебни соли.
— Сестра Джудит иска да дойдеш веднага!
— Защо?
— Не знам. Един конник дойде пред вратите. Тя каза веднага да дойдеш. Побързай!
София се намръщи, извади ръка от топлата вода и стана, избърсвайки пръсти в меката кожа на ботушите си.
— Побързай! — Агнес се обърна и изхвърча от лечебницата със ситни, бързи стъпки — по три на всяка от равномерните, широки крачки на София.
Последния път, когато бяха я повикали така спешно, се нуждаеха от уменията й. Крадци бяха нападнали слугата Робърт. Затова сега София се питаше какво ли се е случило и се надяваше, че няма да стане нужда да използва навехнатата си ръка.
Агнес отвори дъбовата врата на канцеларията на Джудит.
— Ето я, сестро.
София влезе, вдигнала въпросително вежди.
— Какво толкова спешно е станало?
Джудит стана и подпря длан на масата пред себе си. В другата ръка държеше навит на руло пергамент, вързан с кожени върви.
— Ето това.
София го взе, развърза връвта и я хвърли настрана. Видя соколите на Де Клеър върху тъмния восък на печата. Сърцето й заби ускорено, дъхът й спря.
Погледна към Джудит, която я гледаше очаквателно, изпусна дъх и счупи печата.
Идвам за тебе. Приготви се.
Тя премига и отново се взря в писмото. Пое си дъх равномерно пет пъти едно след друго, после още пет пъти.
— Какво има? — запита Джудит.
София хвърли писмото на масата пред нея. Джудит го взе, хвърли му мигновен поглед и го остави.
— Напускаш ни.
София хвърли бърз, учуден поглед към Джудит, жената, която й беше толкова близка. Жената, която я беше направила това, което е. Жената, чийто ум беше толкова остър и готов за битка, колкото и този на София. Тя беше сродна душа, тази велика жена с белязано лице и осакатен крак. Човек, който беше белязал живота на София така, както малцина бяха успели да го сторят. Че ще се раздели със своята наставница, с тази мъдра стара монахиня — това не беше минало през ума на София и сега тя се почувства виновна. Но беше и ядосана, ужасно ядосана.