— Ужасно ще ми липсваш, Джудит. Знаеш го.
— Да, дете — и тя се прокашля.
Погледнаха се и всеки би разбрал в този миг колко близки са станали тези две жени.
— Хайде, хайде — каза пресипнало Джудит, размествайки ненужно вещите по масата. — Не се разделяме завинаги.
— Да, предполагам. — София остана за миг неподвижна, погледна отново писмото, намръщи се и сложи ръце на кръста си. — Не му вярвам. А ти?
— Какво, скъпа?
— Нито дума от него през цялото това време и сега ми праща това! — София махна към пергамента с яростно изражение. — Виж. — И тикна пръст в подписа. — Написал си е цялото име, та даже и титлата. Титлата. Сякаш не го знам кой е!
Джудит мъдро реши да не казва нищо.
— Идвам за тебе — изкриви устни София. — Бъди готова. Не е ли най-великият ухажор, най-големият кавалер сред рицарите? Пфу!
Джудит се засмя.
— Не изглежда да е любител на захаросаните думички.
— Надменен глупак… — измърмори София.
— Е, нямаш много време, дете. Ездачът, който го донесе, каза, че надменният глупак бил на половин ден езда оттук. Предлагам да си събереш нещата.
София се взираше нанякъде замислена.
— Да — изрече тя несъзнателно, тръгна към вратата, но в следващия миг се обърна и грабна пергамента. — Ще взема това. Ако не друго, поне ще ми напомня колко романтичен може да е моят бъдещ съпруг.
Джудит се изкиска. София се обърна.
— Не е смешно, поне на мене не ми е.
— Не, предполагам, че не е. — Но Джудит не преставаше да се смее. — Да, знам, че на тебе не ти е смешно.
София се обърна и затвори вратата пред смеещото се лице на Джудит, после профуча по тесните коридори към стаята си. Затръшна вратата така силно, както би искала да стовари юмрука си по главата на Тобин. Притисна гръб о затворената врата и втренчи яростен поглед в празната стая.
— Да върви по дяволите!
Разгъна пергамента и се вгледа отново в думите, после го смачка и го запокити в ъгъла. Заразхожда се напред-назад като животно в клетка, по едно време спря, кръстоса ръце и остана така неподвижна, замислена, тупайки с крак.
След секунда се обърна и погледна смачканата бележка. Изгледа я продължително, с присвити очи, усмихна се многозначително и изрече:
— Добре, ще бъда готова, Тобин де Клеър. Но ти ще бъдеш ли?
Тобин стигна в края на гората Чарнууд, където малък поток се провираше през заоблените сиви камъни и течеше през високите треви. Дръпна юздите и слезе от седлото, остави коня да се напие до насита, а той се отпусна на едното си коляно и напълни един мях с прясна вода. Върза вървите и го закрепи на седлото, после се върна при потока и клекна до него. Наведе се ниско, гребна вода и отпи дълга глътка.
Горещо беше за октомври, той усещаше как прахът от пътя се е спекъл на коричка по бузите и брадата му. Свали леката вълнена шапка, пъхна я под мишница и плисна шепа студена вода на лицето си. Премига няколко пъти, за да позволи на водата да освежи изсушените му от жегата очи, и ги изтри с ръкав.
Косата му бе прилепнала върху мокрото чело, затова той отново потопи ръце в потока и ги прокара през косата си, за да я махне от челото и да я приглади зад ушите. Плисна малко вода на врата си, изправи се, разкърши се и се прозя широко.
Пое си дълбоко дъх няколко пъти и намести отново шапката на главата си, този път накривена.
Направи две крачки.
Рязко духване свали шапката от главата му.
Тобин изруга под нос, сниши се зад коня си, обърна се и се огледа.
Стрела, която още трептеше от инерцията на полета си, бе приковала шапката му към дънера на едно дърво.
Той бавно изтегли сабята си и се размърда, за да може по-добре да се огледа наоколо.
Пълна тишина. Никакъв звук.
Тобин зачака с наострени уши.
Нищо.
Клекна, стиснал юздите, и поведе коня, за да стигне до прикритието на близките дървета. Стигна до един дебел дъб, плъзна се до него, без да сваля сабята, притисна гръб до дънера и се озърна.
Продължи да се прокрадва между дърветата с вдигната сабя, като се озърташе непрекъснато. Претърси по този начин близката околност, макар това да му отне известно време.
Не намери нищо. Никаква следа от присъствието на стрелеца. Странно и тревожно. Следващата стрела можеше да улучи сърцето му.
Накрая, след като провери всички дървета, храсти и скали, Тобин се увери, че е сам. С досада прибра сабята в ножницата, отиде до дървото, където беше прикована шапката му, опря крак в дънера, хвана стрелата и я изтегли. После с недоволен вид нахлупи отново шапката.