— София! Защо си с бронята?
— Шшт… — София се помъчи да мине възможно най-безшумно през помещението, обърна се и прошепна: — Направи ми една услуга, сестро Катрин, започни да тропаш с тенджерите. Вдигни шум.
Сестра Катрин се намръщи, сви рамене и започна да дрънка с тенджерите и тавите. Шумът не беше силен, по-скоро като далечен звън на камбани. Не се получаваше оглушителна врява.
София замаха с ръце, искаше шумът да се усили. Монахинята разбра, кимна и размята наоколо си тенджерите и тавите.
София спря само за миг на прага, излезе и се плъзна през трапезарията, мина по тесния коридор и стигна до стаята си.
Отвори вратата и се плъзна в стаята. Сърцето й биеше лудо. Започна да сваля ръкавиците, после нагръдника и нараменниците. Ризницата се свлече със звънтене при тях на пода.
София изви ръка над рамото си, опитвайки се да развърже връзките на бойната кожена рокля.
На вратата се почука силно.
— София!
Тобин! По дяволите! По дяволите!
Тя се изви, коленичи и напъха свалената броня под тясното легло.
— Идвам! — извика високо, за да прикрие шума, и се изправи.
— София? Аз съм, Тобин.
Сякаш нямаше да познае гласа му. Тя вдигна очи към тавана.
— Отвори вратата, скъпа.
— Ще ти дам аз една скъпа — измърмори тя под нос. — Месеци наред го няма никакъв и нито думичка, никаква вест. И сега ми идва тук и мисли, че го чакам. Бъди готова.
Ръката й се схвана от неудобната поза. Тя я разтърка, свали роклята и я изрита под леглото. Тръгна към вратата, но за щастие погледна краката си.
Обувките!
— София! Нещо не е наред ли?
— Идвам!
Нещо не е наред ли? Със сигурност. Нахлузи една обувка и заподскача към вратата, връзвайки връзките на глезените.
— София…
Тя обу другата обувка.
— Ид… идвам.
Вдиша дълбоко и отвори вратата. Изпусна дъх и се усмихна сладко.
Погледна го в очите. Сърцето й биеше като боен чук още от мига, в който чу гласа му, но сега наистина прескачаше. Тя не искаше да чувства нищо. Но тялото й я предаваше.
Да стои толкова близо до него — до този надменен глупак… и да изпитва същите чувства, както преди. Само за миг той се превърна в нейния свят. Единственото съществуващо за нея.
Той протегна ръка и повдигна лицето й към себе си, после прилепи уста към нейната. Устните им се докоснаха нежно.
Неговите имаха вкус на прясно окосена трева и невъзможна надежда, ухаеха на слънчева светлина и на мъж. И на страст, о, тя не можеше да забрави страстта, защото я бе прогонвала месеци наред от ума си.
Една силна ръка я обгърна и се спусна ниско към седалището й, той я повдигна и влезе в стаята, затваряйки вратата с ритник.
Зацелува я продължително и с такава страстна настойчивост, пъхнал език дълбоко в устата й, галейки с него зъбите, устните и езика й. Ръката му обхвана тила й, тя го чу да произнася със стон името й.
Ръцете й здраво стиснаха раменете му. Пръстите й усещаха твърдите, стегнати мускули и жили. Той я спусна надолу притискайки я към себе си, и кракът й напипа…
Бронята.
София отвори очи. Неговите бяха затворени.
Тя изпрати с ритник бронята под леглото и металът издрънча.
Той замря. Отвори очи и смръщи вежди. Вдигна глава.
— Какво беше това?
— Плъхове.
Тя сграбчи главата му и притегли устните му върху своите, пъхвайки език в устата му.
Харесваше й да го целува. Можеше да го мрази, но обичаше да го целува. Харесваше й чувството, което той пораждаше у нея. Харесваше й вкусът му.
Беше го обгърнала целия. Ръцете й галеха гърдите му, качваха се нагоре и се вплитаха в косата му. Шепнеше името му, притиснала устни към шията му, към ухото му. Страстта им се разгаряше с неумолима бързина.
София усети, че двамата падат на леглото прегърнати. Ръцете му галеха нежно гърдите й. Устните му не спираха да повтарят името й.
Почувства как той хваща ръба на роклята й и я дърпа нагоре.
А тя беше обута в бойните панталони. Господи! Хвана го за раменете и го отблъсна силно. Той политна назад и я изгледа изненадано.
Беше по-силна, отколкото бе предполагала.
Той се намръщи, поклати глава и измърмори, че шотландските камънаци са му изяли силата.
Тя се надигна и се отдалечи от търсещите му ръце. Стана от леглото, оправи роклята си, погледна го с ръка на кръста и каза с укор в гласа:
— Това е манастир, Тобин. Не е кръчма.
Успя да си придаде подобаващо високомерен тон, сякаш станалото не й беше харесало.
— Да, права си, скъпа — стана Тобин. — Остава само още един ден.
— Още един ден?
— Да. Сега тръгваме за Лондон, а утре е сватбата ни.
— Какво?