— Утре е сватбата ни.
Изрече го с такъв тон, сякаш казваше най-обикновеното нещо на света. Сякаш двамата се женеха всеки ден.
— Един ден. — Тя присви очи. Усети как гневът се надига в нея. — Очакваш да се омъжа за тебе само с един ден предизвестие?
Той я изгледа и леко сви вежди, сякаш тя бе полудялата.
— Да. — Кимна, като че ли беше съвсем естествено тя да няма думата относно собствената си женитба, докато всъщност я е очаквала повече от една година, може би още откакто е била на дванадесет години, а може би още от деня на онези незабравими мистерии…
София си пое дълбоко дъх и реши, че Ева е трябвало да хвърли ябълката по главата на Адам.
Погледна към Тобин, после към леглото. Сграбчи една голяма възглавница, пристъпи към него и го удари по главата.
— Какво правиш, по дяволите? — извика той.
— Удрям те! — И отново го тупна. Потрети удара.
Той протегна ръце.
— Какво ти става?
Опита се да хване ръцете й. Тя му се изплъзна.
— Нищо!
Отстъпи назад и замахна с две ръце, влагайки цялата си придобита напоследък сила.
— Ау! По дяволите! Боли! Ох, колко й хареса това! Туп, туп, туп.
Тя се извъртя и се засили.
Той вдигна ръка, за да блокира удара.
Възглавницата го удари в гърдите и се пръсна. Пера се разхвърчаха из цялата стая, сякаш валеше гъши сняг.
Остана на място, загледан в нея, докато перата се стелеха по него.
Тя пропъди перушинките от лицето и устата си и зачака да се уталожат на пода, после го погледна.
Пера се бяха полепили по очите и веждите му, стърчаха от ушите и от устата му.
Той изплю няколко перушинки и я изгледа.
— Сърдиш ли се?
— Аз? Аз да ти се сърдя? На сър Тобин де Клеър? Кой ти подшушна такова нещо?
Тобин поклати глава, обърна се и излезе от стаята. Преди да затвори вратата зад гърба си, го чу да казва:
— Жени…
Пристигнаха късно вечерта в замъка Уиндзор, съпроводени от внушителната обединена дружина на Де Клеър и граф Мерик. София слезе от коня, преди Тобин да бе успял да се обърне.
Той се обърна. Тя стоеше до коня и му приказваше тихо. Погледна към него и видя въпросителния израз на лицето му.
— Не си се схванала от ездата.
— Не — усмихна се София. — Обичам да яздя. Хубава кобила си ми дал. Своенравна, но ходът й е добър.
— Израснала е в конюшните на Де Клеър. — В гласа му се долавяше гордост. — Сам я обучих.
И Тобин потупа нежно шията на животното.
София наклони глава изненадани. Да обучава коне — това изискваше доста търпение, меки обноски и сдържан език.
Тобин се бе обърнал, за да даде заповеди на хората си. София гледаше широкия му гръб и се питаше какво ли още има в него, за което тя и не подозира. В този миг осъзна, че се омъжва за един непознат.
Той можеше да я възпламени само с един поглед. Да я разгневи само с една дума. Беше докосвал най-интимните й места с ръце и с уста, но тя не знаеше почти нищо за него, кой е той в действителност, и се питаше какво ли ще открие у този мъж, който утре щеше да стане неин съпруг.
София стоеше при засводения прозорец и се взираше в луната — едра бисернобяла топка в тъмното нощно небе. Звездите й намигаха приветствено. Стаята й беше точно над пивоварната на замъка и във въздуха около нея се носеше миризмата на ечемик и мая, от двора долу се носеха най-различни гласове.
Тази нощ имаше много какво да се прави. Предстоеше голяма сватба в кралския замък. Повечето слуги щяха да работят цялата нощ, а може би бяха работили и доста нощи преди това.
Беше пълно с гости. Двамата с Тобин пристигнаха последни. Тя бе решила да вечеря в стаята си с малко хляб, сирене и вино. Червата й куркаха от глад. Чувстваше се притеснена и разтревожена. Сякаш й предстоеше да скочи от стръмна скала.
В голямата зала цареше веселие. Даже от стаята си София дочуваше музиката и възгласите на гостите. Повечето си бяха пийнали порядъчно, подготвяйки се за утрешната сватба.
Нейната сватба.
Тя се сепна, прехапала долната си устна, обърна се и прекоси стаята. Коленичи пред едно от сандъчетата си и го отвори. Вътре бяха перлите на майка й и прекрасните й дрехи.
София ги извади и седна с кръстосани крака в средата на леглото. Подпря лакът на прегънатото си коляно и се загледа в тях, опитвайки се да си припомни, но без успех.
Дочу силно почукване на вратата, железните панти изскърцаха и тя се открехна. Влезе Елинър.
— София? — Погледна към леглото. — Ето те и тебе, дете. Затвори вратата, обърна се и я изгледа продължително. — Бих искала да поговоря с тебе.
Отиде до камината и махна с ръка към столовете. Огънят хвърляше отблясъци и сенки по дебелия килим на пода и по подноса с остатъците от вечерята на София.