— Да говориш с мене? За какво? — София прекоси стаята. Седна на един стол и се отпусна в него. — Какво съм направила този път?
Елинър се засмя тихо.
— Нищо, нищо лошо.
Пеньоарът на София се бе открехнал и кожата на голите й крака долавяше топлия лъх на огнището. Тя протегна крака, кръстоса глезени и се взря в пръстите си.
Чии пръсти бе наследила? На майка си или на баща си? Никога нямаше да узнае.
— Утре е сватбата ти и помислих, че трябва да поговорим за някои неща. За задълженията на съпругата. В леглото.
— Знам всичко за това.
Елинър се усмихна леко.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Добре. Имаш ли други въпроси?
София искаше да й каже колко съжалява, че горката скъпа Елинър трябва да прави с Едуард това, което става в брачното легло. Но тя знаеше, че Елинър обича съпруга си.
А и не искаше да я нарани, макар че мисълта, че те двамата правят това, което тя и Тобин бяха правили, беше достатъчно да я накара да потръпне.
— Нямам въпроси. — София изведнъж замря неподвижно. — Не, имам един. — Погледна към кралицата. — Съпругата наистина ли може да опознае съпруга си?
— Някои съпруги успяват. Но трябва да искат да погледнат вътре в мъжа, когото обичат, факт е, че повечето мъже не показват с готовност какво преживяват или какво мислят. Понякога съпругата трябва да изкопчи това от тях. Мъжете не обичат да чувстват дълбоко нещата. Харесва им да постъпват така, сякаш са над чувствата. Сякаш са много силни, имат много власт и други такива неща. Когато мъжът свали защитата и покаже чувствата си на жената, покаже й какво мисли и усеща в действителност, значи е влюбен в нея. Тя е спечелила сърцето и доверието му. Само по този начин те допускат вътре в себе си.
Тобин не я пускаше вътре в себе си. Между тях нямаше нищо, само страст и това, което караше кръвта им да кипи. Никаква любов.
— Искаш ли да ме питаш още нещо?
София поклати глава.
Елинър се изправи. Пристъпи напред и обгърна лицето на София в длани.
— Знаеш, че си ми като дъщеря, нали?
София вдигна очи към Елинър и почувства как в тях се събира влага. Наистина обичаше тази жена. И кимна.
— Благодаря ти.
Елинър се приближи към вратата и я отвори. После спря.
— Подозирам, че утрешната нощ ще ти хареса, скъпа. Тобин е млад и е добър мъж, не е жесток. Вярвам, че сърцето му ще бъде вярно… не като на баща му. Лека нощ.
И затвори вратата. Не като на баща му?
София смръщи вежди. Какво означаваше това? Стана, отиде до вратата, отвори я и погледна в коридора, но свещите бяха изгасени, Елинър вече си бе отишла и след нея бе останала само тъмнината.
27
Сватбеният ден настъпи в мраз. Скреж като бяла пяна се стелеше по тревата около замъка Уиндзор. София се измъкна от леглото. Плочите на пода бяха студени и по краката й плъзнаха тръпки. Тя се мушна отново в леглото, придърпа завивките върху изстудените си стъпала и започна да ги търка едно в друго, докато накрая една прислужница влезе и донесе дърва и живи въглени, за да напали камината.
София лежеше на кълбо под завивките и се опитваше да си внуши, че днес е наистина нейният сватбен ден. Огледа стаята.
Не виждаше никакви разлики. Но всичко трябваше да е различно. Слънцето трябваше да изгрее от запад, а луната да залезе на изток. Реките трябваше да потекат назад и времето да спре. Светът трябваше да се обърне с главата надолу, защото тя знаеше, че след днешния ден нищо в живота й нямаше да бъде същото.
На вратата се подраска.
— Влез!
Едит провря глава през прага.
— Софи?
— Едит! Наистина дойде! — София изхвръкна от леглото и притича през стаята. Двете се прегърнаха. — Толкова ми липсваше.
— Тихо беше, откакто замина, Софи. — Едит се отдели от нея. — Прекалено тихо дори за мене.
— Ела. — София хвана Едит за ръка и я притегли на килима близо до огъня. — Разкажи ми всичко, което се е случило.
Едит остана за миг замислена, вглеждайки се в нея, сякаш искаше да й каже нещо.
— Какво има?
Едит отвърна очи, после вдигна поглед с прояснено лице и сияйна усмивка.
— Годеникът ми се върна!
— Охо! Време беше. Щастлив е, че те има, защото никоя друга жена нямаше да бъде толкова търпелива.
— Искаш да кажеш, че ти никога нямаше да бъдеш толкова търпелива.
— Да. А ти си светица.
— Не съвсем. — Едит замълча замислено, после отново се обади: — Не съм ти казала нещо за него, една тайна, която само аз знам.
— Каква тайна?
— Лесно ми беше да го чакам, защото той ми пращаше писма през цялото време, докато го нямаше тук. Пишеше ми почти през ден.
— Едит! Защо не си ми казала? Едит сви рамене.
— Толкова хубави бяха тези писма, исках да бъдат само за мене!