— Какво пише в тях? Сега не искаш ли да ми кажеш? Какво казва мъжът на жената, която наистина обича, за да й позволи да го разбере?
— Той хвали очите ми и буйната ми коса. Казва ми колко съм прекрасна. Казва, че мисли за мене всяка вечер, когато си ляга. Че в сърцето му съм аз и само аз.
София погледна приятелката си и прочете радостта по лицето й. Едит знаеше, че мъжът, за когото ще се омъжи, я обожава.
Само за миг София почувства прилив на завист и някаква празнота, защото тя никога нямаше да познае подобни чувства, но после се усмихна на приятелката си.
— Толкова се радвам за тебе. Наистина. Вие двамата с лорд Робърт имахте ли възможност да останете насаме, откакто се е върнал?
— Да. — Едит отвърна поглед. — Почти всеки ден.
— Той целуна ли те най-накрая?
Тя кимна и пусна широка усмивка, така добре известна на София. О, значи я е целунал. Едит имаше вида на много обичана и много целувана жена.
— О, Едит, ти го обичаш, нали?
— Да, разбира се, че го обичам. Той ще бъде мой съпруг.
— Не, нямах предвид любовта по задължение. Искам да кажа, че наистина го обичаш.
— Той е добър мъж. Ще се оженим преди постите.
— Но това е толкова далече. Как издържаш да чакаш?
Едит се усмихна.
— Мога да чакам.
— Да, предполагам. Ти си търпелива.
— Имам един мъж, който ми показва сърцето си.
София разбра, че Едит е права. Ако не се съмняваш, че си обичана и уважавана, временната раздяла няма значение.
Колко просто беше. Само да знаеш, че си обичана. Толкова лесно ли е всичко, ако знаеш това? По този начин ли любовта обвързва хората?
Никога нямаше да разбере, защото Тобин не я обичаше. Между тях двамата имаше само страст и нещо изплъзващо се, което не можеха да овладеят, но то се възпламеняваше всеки път, когато бяха заедно.
Само че не беше любов. Беше само желание. Привличане. Жажда. Но не беше любов.
— Днес ще се запознаеш с него — каза Едит. — Лорд Робърт е тук.
— Ще се радвам да се запознаем.
София се чувстваше самотна, защото не можеше да говори с Едит за Тобин. Не би могла да понесе да й разкаже това, което така я измъчваше — че обича Тобин де Клеър, но той не отвръща на любовта й.
— Май цяла Англия се е събрала тук за сватбата ти! Видя ли тълпата?
— Тълпа? — София поклати глава. — Пристигнахме едва снощи. Тълпа ли имало, казваш?
Едит кимна.
Колко ли хора са дошли за сватбата? Не беше мислила, че купища хора ще я гледат как се жени за Тобин де Клеър. Стомахът й се сви и тя изведнъж утихна, замисляйки се за предстоящата сватба.
След миг вратата се отвори. В стаята влязоха Алебардите.
— Дойдохме да ти помогнем да се облечеш, София — каза Мейвис и струпа гъстозъби гребени, мрежички за коса и панделки на леглото на младоженката.
Джейн мина покрай Мейвис, сграбчи София за ръката и започна да свлича от гърба й роклята и ленената риза.
— Стига си се дърпала, момиче. Трябва да ти пуснем кръв, кълна се в свети Петър и Павел. Хайде, ела. Кралицата скоро ще дойде.
Тя изхвърли дрехите на София в коридора, сякаш бяха някакви парцали, и извика да донесат горещата вода и ваната.
— София се сви и изстена:
— Не! Не, стига…
След като в продължение почти на цял един час едва не одраха кожата й, София вдигна очи и видя Елинър да влиза в стаята й. Кралицата се усмихна.
— Каква красавица си, дете. Макар да предполагам, че вече не бива да те наричам „дете“. Днес ще стане съпруга и кастеланка на владенията на Де Клеър и на твоите наследствени замъци.
Тя се обърна към Алебардите.
— Добра работа сте свършили. Днес всички млади рицари ще завиждат на сър Тобин.
София беше облечена в разкошна рокля от тъмновиолетова коприна, която правеше очите й да изглеждат дълбоко виолетови и огромни. Снежнобял хермелин обточваше ръкавите и подгъва на роклята, както и черното й наметало, избродирано със сребърни соколи, същите като на герба на Де Клеър. Сребърни панделки проблясваха в косата й, която беше стигнала вече до раменете, но още се къдреше и панделките се виеха из нея, отразявайки отблясъците на светлината, и я правеха да изглежда така, сякаш някой ангел я е обсипал с шепа искрящи звезди.
Елинър се приближи, погледна София и наклони глава.
— Изумруденото колие не подхожда — изрече тя, откопча го и го свали от шията на София. — Вземете. — Подаде го на Мейвис и се обърна към София. — Къде са перлите на майка ти?
— Не мога да ги нося. Никога не са стояли добре на мене.
— Дай да видя — настоя кралицата.
София се приближи към масата, взе кутията от орехово дърво, извади перлите и ги подаде на Елинър.
— Седни — махна с ръка Елинър.