София беше по-висока от кралицата, затова седна сковано на ниската пейчица. Чувстваше как е стиснала здраво устни, сякаш само така можеше да задържи ръцете си сплетени в скута, вместо да ги остави да се свият в болезнени юмруци.
Знаеше какво ще стане. Каквото винаги ставаше. Перлите няма да й стоят добре.
Елинър откопча аграфата, плъзна единия край около дългата шия на София и започна да увива наниза като висока яка от перли.
— Ето така.
Закопча колието, отстъпи назад и я заразглежда.
София не помръдваше. Не дишаше. Седеше и чакаше Елинър да поклати неодобрително глава, да види това, което София винаги бе виждала.
Елинър й подаде полираното огледало.
— Погледни. Съвършено е.
Съвършено? София затвори очи, повдигайки огледалото. Пое си дълбоко дъх и отвори очи.
За миг остана безмълвна. Нямаше глас.
Ръката й се повдигна и докосна равномерните кръгове от перли, които опасваха шията й в стегнат спираловиден наниз. Изглеждаха толкова красиво. В първия момент не можа да го възприеме. Взираше се в образа си в огледалото, сякаш не можеше да отлепи очи от него, сякаш се виждаше за пръв път, и хареса това, което видя.
Обърна се към кралицата.
— Изглеждат съвършени.
Елинър кимна.
— Така ги носеше винаги Розалинд, увити около красивата й шия. Знаеш ли, наричаха я „лебед“, защото беше висока и елегантна. Кожата й, също като твоята, идеално се съчетаваше с цвета на тези перли. Като те гледам сега, колието блести точно както някога на нея.
Елинър повдигна леко брадичката на София, погледна я, после отстъпи назад.
София погледна отново отражението си в огледалото, опитвайки се да види в него образа на майка си.
— Всеки ще разбере, че си нейна дъщеря, София. Тя щеше много да се гордее с тебе.
Но София вече не виждаше образа си в огледалото. Очите й бяха плувнали в сълзи. Тя отмести поглед, преглътна и остави огледалото, после се изправи и се приближи до прозореца.
Чувстваше тежестта на сватбеното наметало и въздушната материя на бродирания воал, който я покриваше цялата и се влачеше зад нея. Усещаше се странно, сякаш бе облякла нещо тежко или сякаш нещо се опитваше да я задържи на място.
Другите жени в стаята бъбреха весело. Но тя нямаше какво да каже. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и остана на мястото си сякаш цяла вечност.
— Трябва да тръгваме, скъпа — казваше Елинър. — Едуард чака. Знаеш колко нетърпелив може да бъде понякога.
София погледна през прозореца за последен път, изтри очи с опакото на дланта си и тръгна заедно с кралицата и нейните придворни дами.
Кралският епископ рецитира цял час списъка със зестрата на лейди София Хауърд. След това вратите на черквата се отвориха. Свещите блещукаха като безброй искри, хвърляйки отблясъци върху стъклата на прозорците, прихванати в оловни рамки, които отразяваха лъчите на утринното слънце и осияваха черквата с почти небесен блясък.
Кралят отведе белия кон на София до стъпалата на черквата. Подаде на Тобин сребърните юзди — жест, който символизираше, че предава тази жена на този мъж.
Тобин вдигна поглед към нея. В първия миг не можа да я види, така силно блестяха сребристите искри в косата й и сребърните бродерии по наметалото. По тях играеха отблясъците на свещите, идващи от вътрешността на черквата.
Беше пил много предната вечер и почти не беше спал. Сега съжаляваше, защото не беше време да изпитва последиците от снощното пиянство. Обхвана София през кръста и я вдигна от лекото дамско седло.
Докато я сваляше на земята, тя постави ръце на раменете му и го погледна с разширени очи и пълни, влажни устни. Нещо остро, почти осезаемо премина като мълния през него. Беше шок, който събуди сетивата му.
Беше толкова красива!
Тогава Тобин се запита какво ли мисли тя точно в този момент, какви мисли се крият зад тези виолетови очи. Знаеше какви са неговите собствени мисли — желаеше я. Желаеше я повече от всичко, което някога бе искал в живота си.
Но имаше и още нещо, нещо, което той не можеше да назове, нещо неуловимо като вятъра, което трудно се забелязваше, но той почувства как то пронизва цялата му същност. Беше нещо в мисълта и в тялото му. Свързано по някакъв начин с тази жена, която държеше в ръцете си.
Той я пусна да стъпи на земята, после я хвана за ръка. Погледна към ръката й, сгушена в неговата — бялата й нежна кожа до неговата, твърда и загоряла от слънцето. Вплете пръсти в нейните и осъзна, че се вглежда в очите й.
Тя вдигна глава и отвърна на погледа му с непроницаем израз.
Той бързо й намигна. Не би могъл да обясни защо, но го направи. Стори му се, че тя има нужда от това намигване, има нужда той да й даде нещо. Радваше се, че го направи, защото тя се усмихна с истинска, бляскава усмивка, от която коленете му едва не се подкосиха.