София протегна ръка.
— Лорд Робърт. — Усмихна му се искрено, защото Едит го гледаше така, сякаш цялото й сърце е изпълнено само с него. — Наистина се радвам, че се запознахме. Едит толкова ми е говорила за вас.
— Така ли? Тя не говори много, когато аз съм наблизо.
— О, говоря — изрече бързо Едит, но разбра, че му е възразила, изведнъж притихна и впи поглед в пръстите на краката си.
Лорд Робърт сви вежди, сякаш търсеше истинската й реакция, а не привидната покорност, която толкова много мъже изискваха от съпругите си. Погледна към София, сякаш за да й каже: „Моля ви, помогнете ми за нея.“
Мисълта му обаче работеше бързо.
— Предполагам, че не си имала много възможности да говориш, докато съм държал устата ти заета с други занимания, скъпа.
Едит вдигна рязко глава и отвори широко очи. Изчерви се така силно, че София прихна да се смее.
София игриво тупна лорд Робърт по ръката.
— Постъпвате ужасно, като я закачате така, милорд. Тя е най-милото и най-нежното същество на земята.
— Да, така е — усмихна се той. — Но според мене трябва малко да я закачам, милейди, защото открих, че руменината на бузите й много ми харесва.
София и Робърт се разсмяха и започнаха да се надпреварват в остроумия, опитвайки се да смутят Едит, само за да я видят пак да се изчервява.
— Стига! — Едит вдигна ръце в привиден протест. — Ужасни сте и двамата! Бузите ми така пламнаха, че трябва да ги охладя. — Хвана ръката на Робърт и я стисна. — Елате, милорд. Усещам, че съм ужасно гладна и жадна. Ваш дълг е като мой годеник да се погрижите за всички мои нужди и желания. И помнете, че трябва да ме храните с най-добрите парчета.
— Мисля, че най-доброто парче държи ръката ми притисната плътно до себе си.
София се засмя и загледа как Едит щастливо мъкне широко усмихнатия лорд Робърт към огромната синя палатка, където започваше празничният обяд.
Докато траеше сватбеният обяд, на Тобин му се струваше, че присъства по-скоро на някаква катастрофа. Седеше, бодеше с камата си парчета от изкусно сготвеното месо, пъхаше ги в устата си и дъвчеше яростно, за да гаврътне в следния миг огромна чаша френско вино.
Не беше лесно да пренебрегне факта, че собственият му баща се беше заел настоятелно и пред всички да ухажва собствената му съпруга.
Гледаше ги как танцуват под музиката на менестрелите, виждаше София невинно да се усмихва на баща му, който сипеше най-изкусните си комплименти. Сегашната му мащеха, която и да беше тя, светлокоса жена на двадесет и две години, на име Арден или Анна, или Аркин, изобщо нещо с „А“, си беше тръгнала рано от празненството. Горката жена сигурно беше свикнала с похожденията на съпруга си и сега не искаше да присъства на поредното унижение. Работата беше там, че не биваше съпругът й да я прави за смях точно с булката! Това обаче беше в стила на баща му.
Баща му хвана София за кръста и я вдигна високо във въздуха. Тобин стисна по-здраво орнаментираното столче на златната чаша. Чувстваше как резбованият сокол се впива в пръстите му, усещаше как кръвта се оттича от кокалчетата на ръката му, долавяше стихията на гнева във вените си.
Една ръка се отпусна на рамото му и го откъсна от неприятната гледка.
Мерик бе застанал зад него.
— Върви я вземи от него, момче.
— Няма да му дам това удовлетворение да разбере, че може да ме ядоса — и Тобин обърна още една чаша.
— Значи си глупак, защото не става дума за тебе. А за София. Тя е единственият човек, когото нараняваш, като се опитваш да се държиш, сякаш това, което прави той, няма значение. София е твоя съпруга. Тя нищо не знае. Само танцува, както трябва да танцува младоженката на сватбеното си тържество. Разказвал ли си й за него?
— Защо? Той не заслужава да си хабя думите.
— Клио ме помоли да те убедя да й разкажеш. Тя трябва да знае, ако не за друго, най-малкото, за да се пази.
Тобин се намръщи и погледна към лейди Клио. Тя го гледаше строго. Той отмести очи към съпругата си и разбра, че Клио е права.
— Иди да я спасиш, момчето ми. Не е време за инат. — Мерик стисна рамото на Тобин. — Върви.
Тобин отпи още една глътка вино и отмести чашата. Без да отделя очи от София и баща си, той леко кимна на Мерик, бутна стола назад и се изправи.
Тръгна към танцуващата двойка. Заобикаляше гостите, седнали около масите, които се извръщаха към него и вдигаха в приветствен тост чашите си, пълни с вино, посрещаха го с одобрителен кихот, засипваха го с благопожелания, тупаха го по раменете и по гърба. Някои вече бяха доста пийнали, като двамата дребни благородници, които се сбиха, защото единият халоса другия с чашата си.