– Исках члена му да бъде в мен. Сега разбра ли, задник?
Последва пауза – бяха шокирани.
Лушън застана пред нея и я скри от мъжете. Той я... предпазваше? Колко мило. Ненужно, но мило. Част от гнева ù се изпари. Искаше ù се да го прегърне.
– Оставете я на мира! – каза Лушън. – Тя няма значение. Тя е маловажна.
Щастливото бръмчене в ушите на Аня също се изпари. Няма значение? Не е важна? Току-що беше държал гърдите ù в ръка и беше трил възбудения си член между краката ù. Как смее да каже нещо такова?
Пред очите ù падна червена мъгла. „Сигурно така се е чувствала винаги майка ми.“ Почти всички мъже, които Дисномия1 беше вкарвала в леглото, бяха я обиждали, след като ги беше задоволявала. „Лесна – бяха казвали. – Не става за нищо друго.“
Аня познаваше майка си добре. Знаеше, че Дисномия е била роб на необузданата си природа и че просто е търсила любов. Богове с партньори или без, нямаше значение. Вероятно защото за тези няколко часа в прегръдката на любовника си тя е била приемана, ценена, а по-мрачните ù пориви – задоволени.
Което правеше предателството след това още по-болезнено, мислеше Аня, докато гледаше Лушън. Маловажна дори не беше близо до това, което Аня очакваше и копнееше той да каже за нея. „Тя е моя“ – може би. „Нуждая се от нея“ – вероятно. „Не пипайте моята собственост“ – определено.
Тя не искаше същия живот като майка си, колкото и да я обичаше, и се беше заклела много отдавна никога да не позволи да бъде използвана. „А виж ме сега! Умолявах Лушън за целувка, а той никога не е гледал на мен като на нещо повече от маловажна.“
Тя изръмжа, събра цялата си значителна сила, яд и обида в едно и го блъсна. Той се изстреля напред като куршум от пистолет и се заби в Парис. И двамата мъже изпъшкаха, преди да отскочат един от друг.
Лушън се изправи и се обърна с лице към нея.
– Това няма да се повтори.
– Всъщност, ще се повтори още много пъти! – Тя закрачи към него с вдигнати юмруци. Скоро той щеше да преглъща перфектните си бели зъби.
– Аня – каза той и името ù прозвуча дрезгаво, – спри!
Тя замръзна. Всяка капка кръв във вените ù се сгъсти от шока.
– Знаеш коя съм?! – Изявление, не въпрос. – Как? – Бяха говорили веднъж преди седмици, но той не я беше виждал до днес. Тя се беше погрижила за това.
– Ти ме следеше. Познах аромата ти.
„Ягоди и сметана“, беше казал той по-рано с обвинение в тона. Очите ù се разшириха. Удоволствие и унижение се смесиха и я прободоха чак до кокал. Той е знаел през цялото време, че тя го наблюдава.
– Защо бях подложена на разпит, след като си знаел коя съм? И защо, ако си знаел, че те следя, не поиска да се покажа? – Въпросите се изстреляха от нея с язвителна сила.
– Първо – каза той, – разбрах коя си едва след обсъждането на Ловците. Второ: не исках да те подплаша, докато не науча какво целиш – той замълча и зачака тя да отговори. Когато не го направи, той добави: – Каква е целта ти?
– Аз... ти... – Проклятие! Какво да му каже? – Дължиш ми услуга. Аз спасих приятеля ти и те освободих от проклятието му. – Ето. Рационално и вярно. Надяваше се това да измести въпроса за нейните мотиви.
– Аха. – Той кимна и раменете му се сковаха. – Сега всичко си идва на мястото. Дошла си за отплата.
– Ами, не. – Това щеше да спаси гордостта ù, но тя внезапно осъзна,че не иска той да мисли, че тя раздава целувки толкова лесно. – Още не.
Веждите му се свиха.
– Но ти току-що каза...
– Знам какво казах.
– Тогава защо дойде? Защо ме дебнеш всеки един момент?
Тя прехапа езика си от безсилие. Но нямаше време да отговори, защото Рейес, Парис и Гидиън се бяха приближили. И тримата се мръщеха. Дали не мислеха да я сграбчат и да я задържат неподвижна?
Вместо да отговори на Лушън, тя се нахвърли на мъжете.
– Какво? Не си спомням да съм ви канила да участвате в разговора.
– Ти си Аня? – Рейес я огледа от горе до долу и отвращението му беше явно.
Отвращение? Той трябваше да е благодарен! Не беше ли го освободила тя от проклятието, което го караше да намушква най-добрия си приятел всяка нощ? Да, по дяволите. Беше. Но изражението му беше от тези, които тя познаваше добре и които винаги я караха да настръхне. Заради влюбчивото минало на майка ù и широко разпространеното очакване, че Аня ще поеме по пътя ù, всеки гръцки бог в Олимп беше излъчвал това отвращение към нея в едно или друго време.
В началото Аня беше наранена от самодоволното им презрение. И няколкостотин години се беше опитвала да е добро момиче. Обличаше се като шибана монахиня, говореше само когато я заговаряха и държеше погледа си забит в земята. Някак дори беше потъпкала отчаяната си нужда от анархия и бедствия. Само за да заслужи уважението на същества, които никога нямаше да гледат на нея като на нещо повече от курва.