– Каква е тази книга, за която става дума? – попита Лушън, докато крачеше до нея. – И наистина ли си я откраднала?
– Книга с древни пророчества, създадена от боговете. И да. Взех я. Уилям трябваше да е умно момче и да я е прочел няколко пъти през вековете, но не е, твърде много се боеше, че ще причини повече вреда на съдбата си, отколкото добро. – Аня зави зад един ъгъл. Пред тях се извисяваше стълбище. Проклятие, това място беше огромно. Тя не беше свикнала да върви, обикновено просто се пренасяше.
– Виждаш ли, едно от пророчествата в нея е за Уилям. Написано е по времето, когато влезе в затвора, ако добре си спомням. Нещо за жена. Разбира се, винаги има жена. Все едно, пророчеството му е кодирано като загадка и някъде в книгата е ключът за разкодирането му и за спасяването на Уилям.
– Аня! Как посмя, мамка му? – извика Уилям. Ядосаният му рев отекна от стените.
– Предполагам, че е намерил фалшивата книга.
– Ще се опита ли да те нарани?
Тя въздъхна.
– Не, докато в мен е безценното му – последното тя произнесе с демонично зъл глас.
Лушън просто поклати глава.
Завиха още веднъж и се озоваха в кабинета. Уилям държеше фалшивата книга, която Аня беше направила. Когато за първи път го беше посетила тук, тя се беше опитала да се сбие с него, нуждаеше се от битка. Един от смъртните ù приятели беше умрял и потребността ù от безредие беше голяма. Уилям се беше оказал твърде задоволен, за да ù угоди и престорено беше заявил, че е повече любовник, отколкото боец. Но ù беше предложил секс. Вместо това тя беше прекарала известно време да хвърля и троши стъкла.
После беше забелязала книгата в твърде интересна кутия. Кървавочервени рубини бяха инкрустирани в корицата и отстрани. Те я зовяха с песен на сирена. След като знаеше колко е важна книгата за него, кражбата ù бе още по-сладка, колкото и да се срамуваше да го признае. Но не допускаше, че би го утешило да знае, че Аня е мъничко засрамена.
– Корицата изглежда същата, но страниците са празни – изръмжа той.
Аня разпери ръце.
– Съжалявам. Не можах да се сдържа.
– Някой трябваше да те довърши преди много време.
– Сякаш от това щеше да има някаква полза – промърмори тя.
– Защо те харесвам? Защо винаги ти позволявам да се върнеш? Ти и твоят Всеотварящ ключ сте заплаха. Върни ми книгата, Аня!
– Как така всички знаят за този ключ, а аз никога не съм чувал за него? – оплака се Лушън, вдигнал ръце.
– Защо просто не ù вземеш ключа? – предложи Уилям на Лушън със зла усмивка.
– Млъкни, Уили! – Тя тупна с крак и зарови ръка в косата си. – Той вече знае.
– Всичко ли?
– Да.
„Е, почти.“
Уилям се ухили.
– Лъжкиня. Е, Луси – каза той, метна празната книга на земята и плясна с ръце. – Знаеше ли, че ако тя ти даде ключа, ще ти даде и спомените си? Ще знаеш всичко за нея. Всеки неин грях, всяко престъпление, всеки мъж, когото е докоснала някога. Още по-хубаво – ще знаеш къде е тя във всеки един миг. Никога няма да може да се скрие от теб.
Лушън ù хвърли предпазлив поглед.
– Вярно ли е?
Аня кимна с нежелание.
– Част от очарованието на Всеотварящия ключ.
– Кой ти даде този ключ? – попита я Лушън. – Защо някой би ти стоварил такова бреме?
Уилям се нагърби да отговори вместо нея.
– Скъпото ù татенце ù го даде, когато боговете най-накрая решиха какво да е наказанието ù за убийството на капитана на стражата им. Щеше да бъде превърната в безсмъртна секс робиня. Подходящо, не мислиш ли? Но Тартар знаеше за проклятието ù и знаеше какво щеше да ù причини това. Затова се появи и се направи на спасител за първи път в нехайния си живот. Защо мислиш, че безсмъртният затвор накрая падна? Как мислиш, че титаните успяха да избягат? Без ключа Тартар-мъжът и Тартар-затворът бяха отслабени. Накрая и двамата рухнаха.
Вярно, всичко беше вярно. Когато беше приела ключа в себе си, тя беше получила част от спомените на баща си и можеше да разбере къде се намира във всеки един миг. Дори сега трябваше само да помисли за него и знаеше къде е.
Така беше разбрала, че Кронос го е затворил.
Беше се върнала на Олимп – място, което се беше заклела никога повече да не посещава. От вина, да, заради всичко, от което се беше отказал баща ù заради нея. И от любов, защото чрез спомените му беше научила, че Тартар не беше знаел за съществуването ù, докато Темида не беше разкрила истината. След това беше искал да бъде част от живота ù, но без да знае как да подходи, без да опропасти съпругата си, която беше предал, или да унижи любовницата, която вече страдаше заради нощта на глупост, която бяха споделили.